Родителите на 15-годишно момче са извикани в училището, защото то отказва да изхвърли боклука си. Вижте какво е направил баща му

Родителите на 15-годишно момче са извикани в училището, защото то отказало да изнесе боклука. Вижте какво е направил баща му!” – “Утре го викат в училище!” – Жена ми хвърля чантата си и уморено сяда на пейката в коридора.

– Какво се случи?” – питам аз. – “Синът ви отново има проблеми!” – “Не, не.” – усмихвам се. Отдавна сме така – всички добри неща у децата идват от нея, всички лоши – от мен. Напротив, смятам някои от техните “недостатъци” за предимства.

Тя слага глава на рамото ми. “Зинка се обади. Казва, че е изхвърлил кофа за боклук от прозореца на училището на улицата!” “Зинка” е директорката на училище 181. “Може би трябва да отидеш там!” Тя ме поглежда жалостиво в очите. “Разбира се, че ще отида!” – съгласявам се. Преди два месеца директорката направи грешка, като извика и съпругата ми в училище. Но аз дойдох.

Това беше изключителен случай. Съвсем не. Бях ядосана и разстроена от това, което беше направил 15-годишният ми син. Искаше да направи фойерверки с остатъците от петарди, останали от Нова година, и да ги занесе на дискотеката в училище. Добре, че дежурните учители ги забелязаха и ги конфискуваха навреме. зинаида Павловна ме остави да се “разправям” с главния учител.

Отначало не я разпознах като ръководител. Беше дребна, посивяла, облечена в неразбираеми дрехи и говореше несвързано. Приличаше ми повече на техник. Почти едночасовият разпит завърши с един-единствен въпрос: “Имате ли представа какво щеше да се случи, ако го беше взривил?”

– Не издържах повече и сам извиках в училището оперативна кола с надпис “Минна акция”. Това беше необикновено събитие. ПП: Ситуацията се развиваше по необичаен сценарий. Това трябваше да бъде първата ни среща. Не се бяхме срещали преди този път. Тя не знаеше за това и аз имах предимството

Синът ми и аз отиваме в кабинета на директора. Спирам го в кабинета на секретарката и влизам в кабинета. Когато ме вижда, Зинка е изненадана, но не го показва. Дори се усмихва със студена усмивка. Поздравява ме много любезно и ме моли да поканя сина ѝ, почти ми заповядва да дойда тук: “Моля ви, доведете сина си тук!” Изненадвам се. “За да можем да го изслушаме и той да ни разкаже как е могъл да извърши такова ужасно нещо!” Тя е недоволна и започва да се ядосва. Обикновено тя е тази, която задава въпросите. – Той няма да отиде никъде! Не знам какво е направил досега! Моля ви, нека не произнасяме присъдите си!” Вземам ситуацията в свои ръце. Не обичам да ми казват какво да правя. “Вече чух неговата версия на историята – отговарям, – а сега ти ми разкажи какво се е случило.” Зинка сякаш не ме чува: “Моля те, покани сина си тук и сам седни.” Тя ми бута един стол. аз затварям вратата. Синът остава в кабинета на секретарката. познавам тази ситуация. Бил съм на подобни изпитания. Оттогава ненавиждам подобни срещи и хората, които ги организират. Зинка е слаб човек. На такива хора не може да се повери властта. Особено властта над деца. Мога да си представя колко много процеси са се провели в нейния кабинет. Колко съкрушени детски души са излезли от него. И най-важното – предадени от собствените си родители. Познавам добре този метод. Довеждат един човек и го изправят пред всички. Той вече е обвинен. Присъдата е произнесена отдавна от такива Зинкос. Но целият интерес е друг – трябва да стъпчем човека. Той трябва да бъде сломен и унищожен, за да не може никога повече, никога повече да надигне глава срещу системата. Съдът на един малък човек. Който все още не се е научил да се защитава. И за тази цел са поканени родителите. Те сядат специално един до друг, точно пред собственото си дете.

След това започва разпитът. И за всеки отговор директорът ще гледа родителите в очите: “Виждате ли! Вижте го! – Как би могло да му хрумне такова нещо?! А родителите послушно ще кимат с глава в знак на съгласие. Съгласявайки се, те извършват предателство. злият гений на Зинка триумфира! Какво може да нарани едно дете дори повече от факта, че членовете на семейството му публично го изоставят… Аз не сядам на стола по принцип.

Искам ясно да заявя, че този случай не ми струва яйцето и нямам никакво желание да седя тук и да обсъждам сина си. “Вие ме поканихте в училището!” Гледам я право в очите. “Моля, обяснете ми причината за поканата!” Зинка е изгубена и не намира нищо по-добро от това да поиска отново да покани сина си в директорския кабинет. тя е ясна. Продължавам предаването. Обръщам се към класната ръководителка и я питам какво се е случило. Тя се мята на стола си и нервно ми изкрещява: “Помолих го да изнесе боклука! Той отказа, затова го заключих в класната стая! Той изхвърли боклука през прозореца!” Оглеждам всички: “Какво право имате да заключвате сина ми в кабинета?” Учителят примигва. Започвам да се ядосвам.

– Защо синът ми трябва да изнася боклука в училище?! – Поглеждам към Зинка.- Имате ли зона тук?! – Може би трябва да изпратите комисия в училището? Може би нямате чистачка за това или някой получава пари по фалшива квитанция?!!! – Може би все пак ще изслушаме версията на сина ви!!! – чува се гласът на един-единствен мъж. Това е отклонение.

Пред Зинка. Той е млад, както се оказа по-късно – кандидатира се за депутат. “Кой сте вие?” – питам го. “Аз съм учител в това училище.” “Какво общо имате със сина ми?” Той се изгубва и безпомощно поклаща глава.

В педагогическия съвет!” Намира какво да отговори. – Тогава да поканим моите приятели и неговите приятели! Неговите треньори от спортното училище, съседите му от къщата! Това ще бъде моят педагогически съвет! И тогава ще изслушаме всички. всички мълчат. Обърнах се към Зинка: – Искаш да проведем съдебен процес? Няма да се получи! Дори не опитвайте! Аз знам закона!

Дори вашият закон, училищният закон, няма такива правила! -Не се дръжте като собственика на това място! Вие сте наети, така че преподавайте! А ние ще се образоваме сами, без теб! Могат да те уволнят точно както са те наели! Блъскам вратата. Шах и мат. Прегръщам сина си и се прибираме вкъщи с него.

Сега ще те хванат на грешките ти, за да запомниш нарушението – обещавам, че повече няма да те викат в училище! Ще намерим друг… Доволен съм от това положение. Тя ми позволи да защитя детето ѝ.

Тя е важна и за двама ни.” Той удържа на думата си. Не ни извикаха отново в училище до края на обучението ни. И единственото, което трябваше да направи, беше да не предаде и да защити собственото си дете…

 

Related Posts