Анна Петровна седеше на една пейка на болничния площад и плачеше. Днес тя навърши 70 години, но нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха да я поздравят. Нейната колежка Евгения Сергеевна обаче я поздрави и дори ѝ подари малък подарък. А медицинската сестра Маша я почерпи с ябълка в чест на рождения ѝ ден.
Старческият дом беше приличен, но персоналът като цяло беше безразличен. Разбира се, всички знаеха, че старите хора са доведени тук, за да доживеят живота си, от децата си, които се превръщаха в бреме.
И Анна Петровна беше доведена тук от сина си, както той казваше, за да си почине и да се излекува, но в действителност тя просто досаждаше на снаха си. В края на краищата апартаментът беше неин и едва по-късно синът ѝ я убеди да напише договор за дарение за него.
Когато я помолил да подпише документите, той обещал, че тя ще продължи да живее у дома. Но в действителност се оказа друго, те се преместиха с цялото семейство наведнъж и започна война със снаха ми. Тя винаги беше недоволна, готвеше неправилно, оставяше мръсотия в банята и много други неща. Отначало синът ѝ се застъпи за нея, но после спря и сам започна да крещи.
Тогава Анна Петровна забеляза, че започнаха да си шепнат за нещо, а щом тя влезе в стаята, спряха да говорят. А една сутрин синът ѝ започна да говори за това, че тя трябва да си почине и да се лекува. Майката, като го погледнала в очите, го попитала с горчивина: “Ще ме настаниш ли в милосърдие, сине?”
Той се изчервил, размърдал се и виновно отговорил: “Не, мамо, това е просто санаториум.” Вкарал я, бързо подписал документите и набързо си тръгнал, като обещал скоро да се върне. Аз се върнах само веднъж: донесох две ябълки, два портокала, попитах “Как си?”. И без да изслуша докрай, избяга някъде.”
Така тя живее тук вече втора година. Когато минал един месец и синът й не дошъл да я вземе, тя се обадила на домашния си телефон. Отговорили непознати хора и се оказало, че синът ѝ е продал апартамента и тя не знае къде да го търси.
Анна Петровна плака няколко нощи, но все пак знаеше, че няма да я вземат вкъщи, затова не можеше да спре да плаче. В края на краищата най-обидното беше, че именно тя някога беше наранила дъщеря си в името на щастието на сина си. Анна е родена в едно село и там се омъжва за съученика си Петро.
Имали голяма къща и ферма. Не разполагаха с много средства за живот, но и не гладуваха. И тогава един съсед от града дошъл на гости на родителите му и започнал да разказва на Петър колко добър е животът в града. Заплатата е добра и веднага ти дават място за живеене.
Така че го убедих. Продадохме всичко и се преместихме в града. Съседът не ни излъга за жилището, веднага ни даде апартамент. Купиха някои мебели и един стар Запорожец.
Именно в този Запорожец Петро попада в катастрофа. След погребението Анна остава сама с две деца на ръце. За да ги нахрани и облече, й се налага вечер да мие подовете на стълбищата.
Мислех, че децата ми ще пораснат и ще ми помогнат. Но не се получи. синът ѝ се забърка в лоша история, наложи се да вземе пари назаем, за да не влезе в затвора, а след това две години изплащаше дълговете си.
После дъщеря ѝ Даша се омъжи и роди дете. До една година всичко било наред, но след това синът ѝ започнал често да боледува. Тя трябвало да напусне работа, за да ходи по болници. Лекарите дълго време не можели да му поставят диагноза. Едва по-късно откриват някакво възпаление, което може да се лекува само в един институт. Но там имаше дълга опашка.
Докато дъщеря ѝ влизала и излизала от болниците, съпругът ѝ я напуснал, но поне ѝ оставил апартамента. И така, някъде в болницата, тя се запознала с вдовец, чиято дъщеря имала същата диагноза. Пет години по-късно той се разболял и тя се нуждаела от пари за операция.
Анна имала парите и искала да ги даде на сина си за първоначална вноска за апартамент. Но когато дъщеря ѝ я помолила, ѝ станало жал да ги похарчи за чужд човек, защото парите ѝ били по-нужни за собствения ѝ син. Затова отказала. Дъщеря ѝ много се обидила и докато се сбогувала, ѝ казала, че вече не е нейна майка и че ако ѝ е трудно, не бива да се свързва с нея.
Разбира се, ако можеше да върне всичко назад, Анна щеше да постъпи по различен начин. Но не можеш да върнеш миналото.
Анна бавно се надигна от пейката и бавно тръгна към пансиона. Изведнъж чу: “Мамо!” Сърцето ѝ се разтуптя. Тя се обърна бавно. Дъщеря. Даша. Краката ѝ се подкосиха и тя едва не падна, но дъщеря ѝ се затича и я вдигна.
– “Най-накрая те намерих… Брат ми не искаше да ми даде адреса. Но аз го заплаших със съд, че съм продал апартамента незаконно, така че той веднага се раздели.” С тези думи те влязоха в сградата и седнаха на дивана в коридора.”- Съжаляваш, мамо, че толкова дълго не съм ти говорил.
Отначало се обидих, после отложих всичко, срамувах се. А преди седмица сънувах сън за теб. Ти се разхождаше в гората и плачеше. Станах, а сърцето ми беше толкова тежко. Разказах всичко на съпруга си, а той ми каза да отида и да се примиря. Пристигнах, а там имаше непознати хора, които не знаеха нищо.
А сега съм тук. Приготви се, ще дойдеш с мен. Знаеш ли каква къща имаме? Голяма, на брега на морето. И мъжът ми ме наказа: ако майка ти не е добре, заведи я при нас.” Анна с благодарност прегърна дъщеря си и се разплака. Но това бяха сълзи на радост.
