Всички в нашето село познаваха стария Михалич – той беше най-добрият пчелар в района; заедно със съпругата си поддържаха огромен пчелин в горско стопанство на около десет километра от селото.
Въпреки че старият Михалич не се е сражавал на фронта по време на Великата отечествена война (тогава е бил на 13 години), всички знаеха, че старецът, тогава момче, е бил партизанин още от първия ден, когато в гората е бил сформиран партизански отряд. Именно там, в партизанския отряд, Михалич се запознава с бъдещата си съпруга Нюрка.
Забавното момиче се превърнало във верен съратник на Иван и двамата се оказали отличен картечен екипаж. Ванка и Нюрка преминават през всички ужаси на войната, но спасяват не само живота си, но и приятелството си, което след войната прераства в любов. По-късно те се женят и създават силно семейство.
През 80-те години на миналия век, когато децата на Михайлич и Нюрка порастват, е решено работата да премине на ново ниво: Иван купува стара ферма в гората, поставя пчелин на поляната и започва да се занимава сериозно с пчеларство. В края на 80-те години на миналия век медът от Михалич е известен в цялата област, а самите старци го продават всеки уикенд на селския пазар, което им носи добри пари.
През 90-те години на миналия век старците решават да развият бизнеса си в по-голям мащаб: да станат фермери, така да се каже; поставят още 50 кошера и наемат помощник. Но помощникът се оказал гнил човек: решил да привлече старите рекетьори от града. един ден рекетьорите докарали във фермата две чуждестранни коли. “Здравейте, синове мои, за мед ли сте дошли?” – посрещнал новодошлите старият Михалич. Дойдохме при теб за дял, старче, ще ни плащаш по хиляда долара на месец, а ние ще те пазим от бандити!”
– “Тук няма бандити, а и никога не е имало!” – дядо се усмихна.” – “Накратко, дядо, ще дойдем след три дни, така че да имаш шест хиляди долара за шест месеца напред, иначе вилата ти ще изгори в сини пламъци, а и пчелните кошери ще се запалят!
Дядо ми се обадил на баба ми и те започнали да мислят какво да правят. Баба ми веднага каза, че трябва да се обадят в полицията за помощ, но Михайлич беше умен, той знаеше какво става:
-Е, един полицай ще дойде тук и ще види какво става, но няма да е денонощно на пост тук! А колко време ще отнеме да налееш бензин в ъгъла на хижата и да донесеш запалка? Не, трябва да го направим сами, помните ли как направихме скривалището след войната?
Време е да го изкопаем! Три дни по-късно, както беше обещано, рекетьорите пристигнаха. Но никой не излязъл да ги посрещне: дядо и баба се скрили на тавана и наблюдавали бандитите, като им подготвили няколко изненади.
– Ей, дядо, излез, само донеси парите! А ако не излезеш, ще си вземем, каквото си искаме, и така или иначе ще дойдем за парите, и ще те сложим на тезгяха!” – крещял главният рекетьор. Във фермата винаги е тихо, само пчелите жужат и горските птички пеят…
Преди бандитите да успеят да направят няколко крачки по пътеката към къщата, се чул взрив – водачът бил стъпил на мина. Рекетьорите се скриха встрани – избухна още една мина и още двама души бяха взривени.
Оцелелите се втурнаха към колите си. От тавана ревеше картечницата на Максим: баба Нура, която въпреки годините си беше запазила острото си зрение, работеше като първи номер на екипажа на картечницата; дядо обслужваше лентата. Само за няколко минути картечницата унищожи два високопроходими автомобила и един мерцедес на рекетьорите, никой от тях не оцеля…
А после бабата и дядото бяха оправдани: времето беше такова, а синът им помагаше – полковник от полицията. Ако не беше синът ми, не се знае как щеше да приключи, най-вероятно старите хора щяха да бъдат вкарани в затвора. Макар че, доколкото си спомням по онова време, полицията не се намесваше във всички тези разправии…
