Беше вечер, имаше каруца и малка количка.
Хвърлете нещата в пералнята, проверете уроците с по-големия, направете продукт за детската градина с по-малкия, сгответе вечеря и нахранете домакинството, накиснете боб за супа, почистете пясъка от залата. Обичайният списък с дела на една жена – майка на семейство. Тичах из апартамента, грабвах едно нещо, после друго и не чух веднага телефона ми да звъни. – Мамо, това е леля Светлана!
— Възрастният мъж се затича и ми подаде устройството: — Синко, кажи на леля си, че съм зает, ще ти се обадя.
Ръцете ми са в цвекло. – Без “обратно обаждане”! — чух гласа на Светлана (синът включи високоговорителя). – Измийте си ръцете и елате при мен! Веднага. Пийте много по пътя. Познавах този тон на моя приятел много добре: нещо се е случило и така или иначе трябва да си тръгнеш, като оставиш всичките си дела. – Отивам при Светлана!
След 10 минути изключете картофите и източете водата, извиках на съпруга си и скоро пътувах до другия край на града с такси. – Отворено е! — чух, когато звъннах на вратата. Влязох и тъй като никой не ме срещна в антрето, веднага отидох в кухнята. И замръзна на прага.
Приятелят ми седеше в средата на планина от счупени съдове, различни кухненски прибори, разлят чай, кафе, счупена табуретка и шкафче, което висеше на стената. Абсолютно спокойствие.
С две празни чаши в ръце. – Те оцеляха! – Тя съобщи, че ме е видяла.
Добре че ги оставих на друго място! И това се случи. Светлана, застанала на едно столче, се пресегна да вземе тетрадка с рецептите на майка си от горния рафт на шкафчето. Залитайки и падайки, тя инстинктивно сграбчи шкафчето, в което се съхраняваха съдове и много други необходими неща.
И всичко това полетя на пода с тътен и тракане и сега лежи върху него под формата на фрагменти. – Вие самият цял ли сте? – попитах притеснено. – Ако не смятате, че са я удряли с кана по главата, тогава да. тежък. Подарък от бившата свекърва – отговори Светлана и потърка главата си с длан. — Светлана, какво да правя?! – извиках и вдигнах няколко отломки от пода. – Трябва да намерим няколко кутии, да ги сгънем и да ги занесем в кошчето.
И ходи с метла, а след това с прахосмукачка. Обадете се на майстора утре да оправи шкафчето. Ястия, отново, купете нови. Видях плочите да се продават някъде. Приятелят ми ме слушаше с невъзмутимостта на сфинкс, седнал на шкафче и отпивайки червено.
— Ах — каза тя накрая. – Е, какво ти липсва?
Вземете един стол, седнете, да пийнем, да поговорим. – И ще можеш ли да седиш толкова спокойно сред тази бъркотия? Светлана сви рамене: “Защо да се притеснявам?” Какъв е смисълът на това? Всичко вече се е случило. А сега да го довършим и да потърсим цяла чаша в тази купчина, иначе няма да има от какво да пия кафе сутрин. И ще има настроение – малко по малко ще започна да разкопавам това запушване.
Същата вечер един приятел ми даде безценен житейски урок. Ако всичко е паднало (и не говорим само за шкафа с чинии), няма защо да се суете.
И трябва да издишате, да седнете спокойно, да погледнете останките и останките от висотата на вашата мъдрост и опит и да се запитате: може ли това да се поправи? Ако отговорът е „да“ – направете чай или отпушете плажна кърпа, обадете се на някой, който ще дойде при вас дори посред нощ, и си бъбрите до насита до сутринта.
И на сутринта ще започне нов ден и ще бъде възможно да започнете да изгребвате развалините с нова сила – но не ревностно, а бавно, малко, за да не губите енергия. Тепърва ще ви трябват. Защото повече от веднъж в живота нещо ще се счупи и падне, ще рухне и ще се счупи. Но всичко това може да бъде ремонтирано или заменено с нещо ново. Но ти и аз не сме.