Случи се така, че майката на съпруга ми живееше при нас. Най-голямата ѝ дъщеря, Анна, взриви майка си по време на бомбардировката на апартамента. Със съпруга ми не можехме да оставим Тамара Михайловна на улицата.
В нашата къща свекърва ми се чувстваше в капан. Тя отново се страхуваше да излезе от стаята и се наложи да я измъкнем навън, за да хапне, почти насила. Тамара Михайловна е интелигентна, скромна жена и винаги сме се разбирали. Така че лично аз не виждах никакви проблеми в това да живеем заедно.
Но тя се чувстваше неудобно да живее с нас. Непрекъснато се опитваше да ни дава пари от и без това малката си пенсия: – Веднъж месечно майката на съпруга ми ми подаваше плик, в който пишеше:
“Ето ти малко за наема, вземи го. Аз отказвах. Смятах, че майката на съпруга ми има по-голяма нужда от парите. Освен това не бяхме в беда. Никога не е имало намеци от наша страна за плащане на апартамент или купуване на храна. Мисля, че е свинщина да вземеш пари от толкова близък роднина. Освен това тя отгледа съпруга ми и го направи добър човек. Тамара Михайловна не можа да направи това: – “Не ми е удобно да седя на рамото ти. И че те прекъсвам, ти имаш собствено семейство. Докато ние със съпруга ми бяхме на работа, а дъщеря ни – на училище, Тамара Михайловна по цял ден чистеше и разкопаваше всичко. Самата тя не е голям почитател на чистотата, но така се опита да ни благодари. Продължих да я моля да не се притеснява, но беше безполезно.
На тази възраст свекърва ми също не можеше да си тръгне, когато всички си бяха вкъщи. Тя изчакваше до последния момент, а на нейната възраст това е неприемливо. Разговорите и убеждаването не доведоха до нищо: “Аз съм гост и се държа подобаващо.
Не можеш да ми направиш нищо”, заяви упорито свекърва ми. Тогава със съпруга ми решихме да я преместим. Живеем в предградията, заобиколени от нови сгради, частен сектор и няколко села. В едно от тях имаше малка къща – една стая, кухня, баня. Малката къща изглеждаше доста добре. Беше добре поддържана, което е важно за човек в пенсионна възраст – газ, канализация, електрическо отопление и водоснабдяване. Парцелът е 6 хектара с различни насаждения.
И беше достатъчно адекватен. След като се посъветвахме с майката на съпруга ми, беше взето решението: да го купим. Имахме част от парите и взехме заем. Тамара Михайловна беше щастлива да се премести. В очите ѝ се появиха сълзи и тя отново и отново питаше: “Това за мен ли е? Това моята къща ли е? Дали е?” Когато чула положителен отговор, тя избухнала в сълзи от щастие. Искаше да прегърне сина си, да прегърне мен, да прегърне внучката си.
Тя дори подскачаше малко от вълнение. Пренесохме вещите ѝ, а Тамара Михайловна се разходи из имота си: “Тук ще имам краставици, там – ягоди. Ще има сладко – ще си оближете пръстите! Тя ни каза как да подредим мебелите и да приберем нещата. Тръгнахме си, като получихме поредната порция благодарности и покани за гостуване. Къщата беше регистрирана на името на съпруга ми. “Не искам Анка да идва и да претендира за своя дял.
Така е най-добре” – съгласи се Тамара Михайловна. Аня не разбра за преместването на майка си веднага, а около шест месеца по-късно. Това не ѝ се стори достатъчно, за да поеме апартамента, затова дойде при Тамара Михайловна, за да разбере дали може да стане наследница. Доколкото разбрах, Аня и синът ѝ първоначално са планирали да живеят с майка си. Но за щастие размерът на жилището не им е позволявал да живеят комфортно: докато стая от 15 квадратни метра е напълно достатъчна за един човек, за тримата е доста трудно да се разбират. Сърцето на една майка е съпричастно към тях. Без значение колко болка причиняват децата, ние продължаваме да ги обичаме. Тамара Михайловна беше щастлива да види как дъщеря ѝ води внука си. “Аня дойде на гости на майка си, докато не разбра, че къщата на свекърва ми не е нейна. Разбрала, че няма какво да хване, че няма да получи нищо повече от майка си,
Аня изчезна така бързо, както се беше появила. Тамара Михайловна се хвърли в градинарството: садеше, копаеше и плевеше. Свежият въздух й се отразява добре – пенсионерката е разцъфнала. В моята история няма драма или дързост. Просто трябва да се отнасяте към хората така, както искате те да се отнасят към вас. Тамара Михайловна ме прие и никога през живота си не съм чувал лоша дума от нея. И когато дойде ред аз и съпругът ми да се отблагодарим на тази прекрасна жена за нейната доброта, ние го направихме. Според възможностите си, разбира се.
