Срамота е, че осъзнах много неща едва през 50-те си години, но сега смятам да живея по различен начин. Имам една дъщеря. Но тя самата има шест деца.
Разликата между тях е от една до две години. Тя се омъжва много млада, току-що е навършила осемнадесет години. И докато тя полагаше изпитите си, аз седях с внуците си. Когато децата не се чувстваха добре, аз също седях при тях… Като погледна назад, осъзнавам, че съм вършила почти всичко. Дъщеря ми просто отглеждаше едно дете след друго…
И, честно казано, по онова време много обичах да гледам деца и ми харесваше. В онзи момент от живота ми това беше необходимо. По-точно, имах нужда да правя нещо, с което да се занимавам и да не мисля за ежедневието. Факт е, че след сватбата на дъщеря ми съпругът ми ме напусна. Това, че имах деца, сякаш ми помогна да забравя. След това получих инвалидна пенсия и от раждането си единият ми крак беше по-къс от другия.
Така се увлякох в работата и напълно забравих, че имам право на личен живот… Преди седмица се случи нещо, което ми отвори очите за живота ми. Имах много неща за вършене вкъщи, които се бяха натрупали през времето, когато бях при дъщеря си и гледах внуците си. Затова я предупредих, че трябва да се прибера вкъщи, за да знае, че децата ще останат при нея за известно време.
Получих отговор, който ме удари като шамар в лицето: “Защо трябва да се прибираш вкъщи? Нима е нормално да имам среща с приятелите си и да няма с кого да оставя децата? Няма да отидеш никъде!
Седнете и гледайте внуците си, така или иначе нямате какво друго да правите. Вижте как се справя тя! Тогава дори нямах думи, които да й кажа. Просто се обърнах и си тръгнах. Нека поне веднъж сама да се грижи за децата.
Naro dyty – naro dylya, но аз трябва да се грижа за тях… Думите ѝ ми отвориха очите за живота, който живеех, или по-скоро изобщо не живеех.
Изведнъж осъзнах, че нямам личен живот. Освен това дъщеря ми не оценява това, което правя за нея. Престанах да ходя на йога заради внуците си. И вече не разговарям с приятелите си заради тях.
Разбира се, в продължение на шест години си намирах оправдания, за да не отида на среща с тях.
Поне веднъж месечно успявах да намеря време. Сега това е всичко! Вече съм изживял по-голямата част от живота си. Време е да спра да пренебрегвам желанията си. Никой няма да живее живота ми вместо мен. Време е да живея за себе си, а не за някой друг.
