Аз съм класен ръководител на 9. клас. Няма да назовавам името на училището, просто искам да ви разкажа моята малка история, която ми върна вярата в доброто.
Преди месец забелязах, че по време на една дълга почивка (20 минути) половината от класа ми напусна училището и отиде някъде.
Те се върнаха почти преди звънеца. “Те копаят!” – предположих аз. Повечето от разхождащите се бяха момчета, така че не се съмнявах, че съм прав.
Странното обаче беше, че когато се върнаха, изобщо не миришеха на пиле. Зачудих се къде ли отиват “моите” деца и реших да ги последвам незабелязано.
Представете си изненадата ми, когато открих, че те се приближават към един непознат за мен възрастен мъж, заобикалят го, внимателно го настаняват на една пейка близо до училището и го хранят с това, което са донесли със себе си. Някой му налива горещ чай от термос, някой вади поднос с картофено пюре и котлети. Оказа се, че това е bez domny, над който моите момчета поеха патронаж!
Те го спасяват от студа, харчат всичките си джобни пари за него. Аз съм мъж, но се разплаквам, като ги гледам. Същия ден отидох при директорката на нашето училище и я убедих да наеме този човек като охранител. Така, благодарение на загрижеността на момчетата, бездомникът получи не само работа, но и покрив над главата си. Гордея се с децата си
