– Инна, защо не искаш да задържиш това дете? – Баща ѝ ме предаде, Ирина Юриевна, аз съм съвсем сама, какво да дам на бебето, ако нямам къде да живея и какво да ям…
– Аз съм на 40 години и преди казвах същото, но сега съм добре, само че никога повече няма да имам деца… Преди 20 години младата Ира пристигнала в столицата, за да постъпи в медицински институт, решила да тръгне по стъпките на родителите си, майка ѝ била пример за подражание, лекувала хората, била незаменима в поликлиниката си, обичали я всички – от пациентите до началника на клиниката.
Бащата на Ирина бил хирург и когато разбрал, че дъщеря му ще учи медицина, само я подкрепил. Родителите на момичето умират, когато то е в трети курс: безсмислена катастрофа отнема живота на най-близките му хора…
Месец по-късно любовникът ѝ я напуска, след като научава, че тя очаква дете. Загубила най-близките си хора, тя нямала представа за бебето, трябвало да си намери професия, а сега нямало към кого да се обърне за помощ. 10 години по-късно Ирина, млада и успешна лекарка, най-накрая се влюбва в съпруга си, който се казва Анатолий; запознават се в медицинския факултет, а след това откриват, че живеят в един и същи град и са почти съседи.
“Ирочка, ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота – изповяда се веднъж мъжът, – ожени се за мен! Жената с удоволствие се съгласила.
Те се оженили, започнал семейният живот и всичко било точно такова, каквото Ирина някога си представяла: добре платена работа като семейна двойка, къща, пълна с имущество, любящ и грижовен съпруг, но двойката нямала деца. Всичко това се дължало на деянието, което била извършила много отдавна, когато била студентка. “Ирина, излязоха резултатите от изследванията ти след лечението…
Вероятно няма да можеш да имаш деца, но все още имаш физиологични възможности.” Жената седнала и заплакала. – “Ира, трябва да продължиш, чуваш ли ме?” – каза ръководителката на катедрата, но гласът ѝ звучеше сякаш от мъгла, – не мога повече, приключих, няма повече сили, уморихме се от тези безкрайни анализи, наблюдения, щом не е дадено, значи ще е така.
– Напразно вдигаш ръце, още си млада, хайде да направим така: вземи си отпуск, отиди с Анатолий да се прибереш, а после ще видим… Така и направила Ирина, но заминала сама, мъжът ѝ се позовал на неотложна работа в навечерието на полета… Върнала се след две седмици в мрачен, дъждовен ноември.
Ирина беше посрещната от празна къща и бележка от съпруга си, в която той ѝ съобщаваше, че е заминал заради друга жена. “Пожелавам ти щастие, сама ще подам молба за развод”, пише тя в текстовото съобщение, затваря очи и се разплаква.
Работата ѝ помогна да забрави, краят на ноември беше особено натоварен с новородени, Ирина работеше заедно с пациентите си и само от време на време даваше воля на сълзите си, обикновено през уикендите, които сега прекарваше съвсем сама. Инна дойде на срещата рано сутринта, младо двайсетгодишно момиче, което плачеше в кабинета и въпреки доста дългия си срок искаше да се отърве от бебето…
Как напомняше на Ирина за себе си, за онази млада студентка, ако знаеше докъде ще я доведе… – Послушай ме, Инна, поговори отново с приятеля си, невъзможно е да се направи нещо с твоя срок. – Добре… Ще се опитам – каза тихо момичето и излезе от кабинета. На следващата сутрин Ира се сблъска с Ина на входа на полярния дом, с голяма пътна чанта в краката ѝ.
“Моля, помогнете ми, нямам къде да отида, Артьом ме изгони. Е, хайде да отидем при мен, аз също съм сама, ще се забавляваме много повече заедно. С пристигането на Инна празната къща стана по-топла и по-уютна, а седем месеца по-късно тя роди дъщеря – Юлия. Ирина разцъфна пред очите ни, вече не се страхуваше от самотата и всяка вечер бързаше да се прибере вкъщи, защото там я чакаха двама души, които обичаше. По-късно Инна се омъжи и имаше още двама сина, но животът на тези жени никога не се разделяше.
