Нещо странно се случва с Карина Василиевна, седемдесетгодишна жена, която живее в малък апартамент в Москва. По цял ден тя четеше молитви, в които молеше за освобождаване от греховете. Но желанието ѝ било по-силно от волята ѝ. А упоритото желание беше нормално за едно дете, но необичайно и трудно за баба Карина, слаба и отслабнала старица.
Бог знае, Карина Василиевна се съпротивляваше, както можеше. Тя покри прозорците със завеси, но светлината от гирляндите все още проникваше вътре и играеше по различни начини по старите стени. Затворих плътно всички прозорци и вентилационни отвори. Звукът от хрущящия сняг вече не се чуваше, но желанието не изчезна. Тя се отби в къщата на съседката си за чаша чай. Думите на нейното желание продължаваха да излизат, но Карина Василиевна ги спря навреме. Тя нямаше смелост да се изкаже. Как баба ни се беше изтощила през тези два дни. Постоянно й липсваше сън.
И единственото, което искаше, беше да се качи на шейната и да се спусне по най-високия хълм, усещайки как сърцето ѝ бие учестено от адреналина. Мислеше си, че десетгодишното ѝ “аз” я чака на хълма, чакайки я да пресече леда на реката от другата страна. Уморена да се измъчва, тя започна да мисли как да изпълни желанието си, без да се прави на глупачка. Разбира се, ако имаше внуци, щеше да отиде с тях, за да се грижи за тях. Но те нямат и за съжаление не можеш да вземеш чуждо дете.
Минаваха минути и часове, а желанието ми се засилваше. Шумът от улицата постепенно стихна. Хълмовете бяха пусти. Момчетата се прибраха у дома. А Карина Василиевна взе решение. Тя подходи задълбочено към въпроса за подготовката. Молеше се дълго време, сякаш това беше последният път.
“Всичко може да се случи – спокойно си помисли Елизавета Андреевна, – не напразно си мисля, че някой ме чака на хълма, о, не напразно…” Тя се помоли, седна на една табуретка до входа, сякаш за да помисли отново. Сложи си шапката. Взе голям лист шперплат, върху който разточи тестото. Мълчаливо слязла по стълбите и се озовала на пързалката. По лицето ѝ изби студена пот от вълнение.
Внимателно изкачих хълма. Стръмният хълм ме накара да се замая. Но нямаше връщане назад. Дълго време тя лежеше на шперплата. Карина Василиевна се събуди в една снежна преспа. “Жива съм!” – възкликна старицата. Тя се бореше, пълзеше и някак си се изправи на твърдия сняг. След това едва успя да се изправи. Бавно се прибра вкъщи. Всичко я болеше, но душата ѝ се радваше. След като седяла вкъщи около 10 минути, тя казала на висок глас: “Бог обича Троицата!” и бавно излезе на двора.