Моята собствена внучка, дъщеря на сина ми, изрази отвращението си, когато преписах апартамента си на братовчед ми.
Тя самата беше обидена, а синът ми и съпругата му също бяха обидени от нея. Но когато имах нужда от помощ, не тя дойде първа при мен, а братовчед ми. Имах брат, който беше с три години по-голям от мен. Още от младежките си години той вървеше надолу. Родителите ми работеха във фабрика и нямаха много време да ни отглеждат, така че брат ми беше объркан.
Семейството ни е образцово, но брат ми взе пример от някого в семейството и беше напълно различен от нас. Намери си жена в същата фирма, момичето имаше същите навици като него, така че след брака си имаха достатъчно един за друг за ежедневна почивка. Когато им се родила дъщеря, за известно време забравили за стария си живот, но скоро се върнали към него.
По това време аз завършвах обучението си в института и нямах собствено семейство. Когато брат ми и съпругата му излизаха на партита, момичето често оставаше при нас, а баба ми и дядо ми се грижеха за внучката си и се опитваха да я отгледат. Но и тук нещо се обърка. По това време вече бях станала майка, живеех в същия град със съпруга си и имах син. Той и братовчедка му имаха пет години разлика, тя беше по-голяма. Те не общуваха помежду си, изобщо не поддържахме връзка с това семейство, защото те напълно напуснаха брега. Дълго време не чувах нищо за тях, синът ни вече се беше оженил, имаха дете, когато ми се обадиха от службата за настойничество, казаха, че племенницата ми също има момиченце и щели да лишат майка ми от права.
Полетях натам, все пак това беше моето семейство. По делото се оказа, че майка ми не е лишена от права, изглежда, че си е намерила работа, наела е стая и е оставила детето при себе си.
Започнах да помагам, доколкото е възможно, брат ми и съпругата му вече бяха мъртви, а племенницата ми сякаш се опитваше да си събере главата. Приемах дъщеря ѝ при мен, когато се налагаше, работех с нея, давах ѝ дрехи. Често се разхождахме заедно, тримата, двете ми внучета, моето собствено и братовчедка ми. Таня също ме наричаше баба.
Синът ми не подкрепяше усърдието ми, казваше, че съм си измислила бреме, а после проливаше сълзи, когато Таня тръгваше по стъпките на майка си и баба си и дядо си. Вярвах в най-доброто. В училище момичетата спряха да си говорят, нямаше недоразумения, просто бяха от различни планети. Родителите на Лера я подкрепяха напълно, а понякога Таня беше подкрепяна от майка си, когато гледаше към светлината, без да се колебае, или от мен в трудни моменти. Много се привързах към това момиче. Сега и двете момичета са пораснали, Таня работи, а Лера завършва университет.
Поддържам връзка и с двете, но Лера няма време дори да ми се обади, а Таня идва при мен всеки втори ден, за да ми помага да готвя, да чистя, да пазарувам и просто да пием заедно чай. “Когато се разболях през зимата, синът и снаха ми веднага ми казаха да извикам линейка и да отида в болницата, защото те нямали време да се грижат за мен. Дали да не отидем на другия край на града след работа, за да те посетим? Това е дълъг път, а ние вече не сме млади, какво ще правим?” – убеждаваше ме синът ми. Но аз не исках да ходя там. Къщите помагат със стени, а и там вече има много хора.
Таня ми помогна, тя почти остана при мен две седмици, вършеше всичко в къщата, помагаше с всичко. Смущавах се, че едно младо момиче се занимава с мен, със старата жена, но тя не искаше да чуе нищо. “Бабо, не ми е трудно”, казваше тя. Ще имам време да ходя – убеждаваше ме тя. Лера ми говореше само по телефона и дори тогава не ме развличаше с обажданията си. Аз самият не й се обаждах, не исках да й развалям настроението. Тя винаги е заета, и то с такъв тон, че е неприятно.
Синът ми и снаха ми също дойдоха само веднъж. Отдавна бях забелязала това, но ситуацията с моето заболяване постави всичко на мястото му. Веднага стана ясно кой и как ме лекува. Синът ми ме изпраща в болницата, а внучката ми Лера дори не ме е питала как се чувствам. Само Таня дойде и ми помогна, въпреки че всъщност за нея бях нищо, просто непознат човек. Помислих си и реших, че ще препиша апартамента си на Таня.
Отидох и оформих всички документи, а сега тя ще получи апартамента след мен. Не бях казала на никого и нямах намерение да го правя, докато синът ми не повдигна въпроса. Лера вече е възрастна и иска собствен апартамент.
Синът ми и снаха ми нямат толкова пари, затова той предложи да дам двустайния си апартамент на Лера, а те ще ми вземат ипотечен кредит в региона. Не ми се налага да пътувам до работа, така че какво значение има това? Казах му, че въпросът с апартамента вече е решен и че Таня ще го получи. Отначало синът ми не ми повярва, дори дойде със снаха си и Лера. Разговорът не се получи.
Те ме убеждаваха, че греша и че Таня е дошла да ме види само заради апартамента. Казаха, че имам внучка и че съм подарил апартамента на непознат човек на сребърен поднос. Говориха много, но аз вече бях решил. Синът ми каза, че щом съм взела решение, трябва да позволя на Таня да ми помогне сега. И тя така или иначе ми помагаше, само с обещания от сина ми и с нищо от Лерка. Те не ми говорят от един месец и нищо не се е променило в живота ми, а Таня все още ме посещава и тук също нищо не се е променило.
Напротив, тя се тревожи за мен, моли ме да помисля и да претегля всичко, за да не съжалявам после. Тя казва, че апартаментът по никакъв начин не си струва добрите семейни отношения. Той ме помоли да направя всичко добросъвестно и честно. И аз го направих. Или греша?
