Застанала на балкона, Наташа погледна със съжаление към свекърва си, която седеше в тъмното на една пейка до входа: да я повика ли? Ако се опитваше да я повика, Мария Матвийевна вдигаше глава и поклащаше глава, като казваше: “Ще поседя още малко.
Свекърва ми излизаше да подиша чист въздух само когато пейката беше напълно свободна: тя не разбираше градските разговори на връстниците си – за жилищата и комуналните услуги, за високата цена на храната и така нататък.
Цял живот е живяла на село и вече две години е принудена да живее със сина си и снаха си. “Мама се е отказала – въздъхна Наташа и се обърна към мъжа си: – Време е да изпълним желанието ѝ.” “Ще почакаме още малко, още не е готова за преместване!” – отвърна мъжът. Преди две години къщата на Мария Матвийевна изгоря, като останаха непокътнати само основите ѝ. Освен къщата, изгоря всичко – плевнята с кокошарника и пилетата, малката оранжерия. По това време тя била на пазара и продавала краставици и домати от градината си. Или електрическата инсталация се е скъсала, или Мария Матвеевна е забравила да изключи някой електроуред, но пламъците се разпространили бързо благодарение на силния вятър и бедната жена пристигнала, за да се окаже в пепел.
Дълго време съгражданите ѝ си спомняли с трепет как тя тичала из задния двор, омазана със сажди и крещяща от мъка. Живеела сама, никой не бил пострадал, освен кокошките ѝ, но къщата ѝ била основното ѝ богатство. След като Мария Матвеевна претърпяла обида, синът ѝ Ваня и снахата Наташа я прибрали вкъщи. Дълго време тя била полупарализирана, но после започнала да ходи по малко. “Мамо, остани още малко, не е добре да ходиш толкова много”, помолила я Наташа. “Не, сега не съм съгласна, а после ще си отида в моето село”, отговорила свекървата.
Всички мислеха, че Мария Матвеевна се е побъркала. Може би не помнеше какво се е случило? “Мислиш ли, че съм полудяла?” – попита свекърва ѝ Наташа с усмивка, – “Не, помня всичко, че къщата изгоря, че бях в болница.
Мисля, че ще живея при съседката ми Полина, тя също е самотна, ще ѝ помагам в домакинската работа, а с моята пенсия бавно ще се изградя отново. Знам, че и ти не живееш с много, а сега внучката ми расте и аз ще заемам нейната стая. Не съм нужен тук. Никой не искаше да ѝ каже, че нейната съседка и приятелка, баба Полина, наскоро е починала и къщата ѝ вече е разделена от всички роднини, които заплашват да се съдят помежду си.
Полина беше най-близкият й човек, не само емоционално, но и защото живееше най-близо до нея. Мария Матвеевна имала и любима по-малка сестра, Аня, но тя живеела на север, а там климатът е много суров. И така, тя има двама сина – Ваня и по-малкия Дима, само че Митя е винаги на моретата, на вълните – той е моряк, моторист, винаги в движение. Това, което най-много тежи на Мария Матвеевна, е, че живее в стаята на внучката си студентка, която дори не може да покани приятелите си в стаята си. “Бабо, вече не е онова време, сега всички общуваме по интернет!” – обяснява внучката ѝ Люда на баба си. “Какъв вид общуване е това?” – учудва се бабата.
Освен че ограничавала внучката си, Мария Матвиевна не искала да се меси в живота на сина и снаха си, виждала колко зле живеят те. Опитвала се да не им е в тежест и да им помага в чистенето и готвенето, но не можела да го прави така, както го прави снаха ѝ – едва ходела, а лявата ѝ ръка не я слушала добре.
Когато научила за Пелин, дълго плакала, а после казала: “Деца мои, не ми се обиждайте, но твърдо съм решила: настанете ме в старчески дом. Иванка, ти имаш пълномощно, написах ти го в болницата, така че можеш да решаваш всички тези въпроси вместо мен. Моля те, наистина искам, там ще имам с кого да говоря. А ако е твърде скъпо да се установя там, тогава продайте парцела ми. Може да не е евтино, но поне ще струва нещо! Възмущението на Наташа, Ваня и Люда не познаваше граници, но постепенно баба им ги накара да свикнат с тази идея. Ваня сякаш се беше погрижил за документите за старческия дом и каза, че е продал земята, но имало такава бюрокрация със сградата – бюрокрацията била ужасна. Дал на директора някакви пари, но той все още се суети, чакайки да му дойде редът.
Но мина много време, наближава есента, а аз искам да се изнеса и да оставя децата и внучката си сами. Когато Мария Матвеевна се прибра след вечерната разходка, още от вратата каза: – Ваня, ако в понеделник не ме заведеш в старческия дом, ще отида някак си сама, само това знай! Сама ще дойда при директора и ще кажа: дайте ми легло, вие вече сте получили парите, държавата е длъжна да ми го осигури! Ваня изчезна през целия уикенд. Появи се късно вечерта в неделя, прошепна нервно нещо на Наташа и каза на майка си да се приготвя – бил уредил всичко с директора на старческия дом и утре тя щяла да има легло и дори собствена стая. На следващата сутрин тръгнаха със старата лада на Ванина.
Мария Матвеевна не можеше да разбере защо синът ѝ кара колата по пътя за селото, ако трябва да мине в съвсем друга посока. “Мамо, там разкопаха пътя, сега просто трябва да го заобиколим!” – отговори Ваня. Е, добре, ето ги познатите съседни села, а ето и селото, в което е живяла Мария Матвиевна. Старицата неволно затвори очи – не искаше да вижда родните си улици и продадения парцел, където е живяла преди две години. Докато затваряше очи, тя усети как колата забавя ход и влиза в една порта. Трябваше да отвори очи. Колата навлизаше в собствения ѝ парцел с нова къща от червени тухли, а сестра ѝ Анушка стоеше до портата и се усмихваше. На Мария Матвеевна ѝ се стори, че припада, всичко в очите ѝ плувна. Когато старицата се опомни и целуна сестра си, трябваше да ѝ обясни всичко, дори как едва не е развалила изненадата. “Мамо, никой нямаше да продаде земята и решихме веднага да построим нова къща!” – обясни ѝ Ваня.
“Не искахме да ти казваме нищо, просто взехме заем, а Митя изпрати добра сума пари и строежът беше толкова добър – уау! Сега имаш три стаи, голяма кухня с веранда, двуконтурно котле, душ, тоалетна. По-точно, ти и леля Ана сте тук от шест месеца, тя завинаги напусна северната част на страната, правеше вътрешен ремонт, чакаше и да се запознае с теб, но издържа – все пак беше изненада! Но ако беше изчакал още две седмици, плевнята щеше да е завършена заедно с кокошарника, но ти не искаше да чакаш!
И Митя щеше да пристигне след две седмици, но вие продължихте и разрушихте всички планове! Мария Ивановна плачеше и се смееше, прегръщаше последователно сестра си, сина, снахата, внучката и не знаеше как да им благодари. Е, кой знаеше, че предстои такава изненада? Защо не казаха нищо – те почти ридаеха от щастие! Каква радост е да имаш такива скъпи хора!
