Преди около 15 години дъщеря ѝ и синът ѝ ремонтирали къщата ѝ и Векла твърдо настояла да не пипат печката. “Направете всичко, както знаете, по модерен начин, но не пипайте душата на къщата!”, казала тя на децата.
Те се подчинили и оставили печката в къщата на майка си. За Векла печката не е просто печка. Тя е била нейната майка и баба, дори прабаба. Всички те слагали в нея с работливите си ръце тесто, изсушавано от слънцето и труда на земята, и изваждали изпечени питки, баници, великденски козунаци и тиквеници… Това правела тя, Векла, през целия си живот.
Така че именно там, на тази печка, тя се роди преди много години в една зимна снежна нощ, когато всички пътища от селото бяха покрити със сняг… Печката стана нейна приятелка и рамо, на което Векла си позволи да поплаче, когато след четиридесет и пет години заедно остана сама, без своя Фьодор. Печката я стопляше, утешаваше я и я лекуваше. Когато дъщеря ѝ Анна била почти на 50 години, съпругът ѝ я напуснал. Анна се връща при майка си в селото, за да излекува душата си.
За щастие тя работи дистанционно, от лаптоп, и с бившия си съпруг вече са се свързали с майка ѝ преди три години, защото когато са посещавали баба ѝ Векла като семейство, не са могли да се справят без съвременната комуникация със света. Затова е било необходимо …
Какво трябваше да прави в града? Да слуша съболезнованията на приятелите си, да се среща с общи познати, които я гледаха през пръсти, без да знаят как да се държат? В края на краищата сега тя беше бедна изоставена съпруга, самотна, застаряваща жена, която не беше годна за нищо друго, освен да бъде бавачка на бъдещите си внуци.
Анна не можеше да понесе апартамента, в който толкова години беше щастлива със съпруга си, а сега стените му сякаш ѝ пречеха да диша. Тя оставя апартамента на новоизлюпените си дъщеря и зет и отива в къщата на майка си в селото.
Майка ѝ беше остаряла и наистина се нуждаеше от Анна. Оттогава са минали пет години. Когато отиде в дома на майка си, Анна дори не се надяваше на някакво женско щастие, струваше ѝ се, че всичко вече е зад гърба ѝ. Младостта, мъжете и всичко, което последва. Тогава тя искаше само едно: мълчаливата си майка до себе си, зелената тишина на градината на родителите си и пращенето на огъня в старата им печка… печката на бабите ѝ, на майка ѝ и на нея, Анна… Когато бившият ѝ съученик Степан започна да идва да помага в домакинската работа, Анна не можеше да мисли за нищо. Той беше просто вдовец, децата му бяха напуснали селото.
Бил самотен, затова с радост помагал на стария си приятел, с когото преди време берял черешите и черниците на съседите. И се оказа, че и на 50 години можеш да бъдеш щастлив като нея и Степан!” А майката на Векла само се усмихваше и се радваше за дъщеря си, изваждайки от фурната розови черешови питки… Знаеше, тя и фурната знаеха, че в живота на Анна непременно ще изгрее топло, нежно слънце. Те бяха стари и мъдри, знаеха по-добре.
Векла не е напускала леглото си от две седмици. Е, нейното време настъпва. Огънят пука във фурната. В нейната печка. Анна и Степан са до нея. Те не се отдалечават. Тя ги вижда и чува гласовете им. Векла е щастлива, защото нейната Анечка е щастлива. А красивият ѝ син Назар трябва да пристигне от столицата всеки момент. Векла ще чака… Зад прозореца пролетта пее с всички цветове и птичи песни.
