Преди няколко дни ме посети тогавашната ми бъдеща свекърва, с която бяхме в много обтегнати отношения.
По-точно казано, тя просто не искаше дори да знае името ми. Но изведнъж дойде да ни посети, въпреки че дори не знаеше адреса. Разбира се, меркантилните ѝ цели веднага ми станаха ясни.
И аз й казах ясното си “не” на всичките й искания. Проклинайки ме, тя си тръгна с високо вдигната глава. Преживях това. Само едно нещо оставаше неясно: как се е сдобила с адреса, ако не съм й го дал, не съм я поканил на гости. Още тогава разбрах откъде идва вятърът.
Но реших да изчакам до вечерта, въпреки че се разплаках, исках да се обадя на Никита и да му кажа какво мисля за всичко това. Взех няколко успокоителни, които да ми помогнат. След като ги взех няколко пъти, се отпуснах, не напълно, разбира се, но издържах до вечерта. Никита се прибра вкъщи, сякаш нищо не се беше случило. Той попита какво има за вечеря. Мълчаливо поставих чиниите пред него и седнах срещу него. “Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?” – попитах го. “Защо, нещо се случи?” Той ме погледна с невинни очи.
“Майка ти дойде” – влязох от другата страна. “А, това имаш предвид, че най-накрая си успял” – каза той и очите му веднага се стрелнаха наоколо. “Дал ли си й адреса? “Ами да, тя искаше да говори с теб, мислех, че може би ще успеете да подобрите отношенията си преди сватбата”, каза той бързо в своя защита. “Знаеш ли защо дойде?”, попитах бавно годеника си, гледайки го в очите. “Ами, най-общо казано”, отговори той неясно. “А, най-общо казано”, успокоителните сякаш бяха спрели да действат, “а ти знаеш, че майка ти искаше да намеря работа на сестра ти при мен.
“Но ти прекрасно знаеш, че имаме само една длъжност и не мога да я препоръчам за тази работа, защото тя е моя – казах ясно.” “Сега, Алис, ти винаги си била егоистка – махна ми с ръка той, – можеше да измислиш нещо, което да е трудно за теб или нещо друго, а сега си разстроила майка си и ме нападаш. – За какво говориш – повиших глас, – а и тя иска сестра ти и приятелят ѝ да живеят с нас – казах с лукава усмивка, осъзнавайки, че Никита е в течение.
“Е, нека живеят, има толкова много място, ти така или иначе си заета през цялото време или с проектите си, или с шиене, а тук ще има с кого да си говориш”, отвърна ми бъдещият ми съпруг с нахален тон. “Някой питал ли ме е някога какво искам?”, възкликнах аз.
Предложих ти брак, скоро ще се омъжиш, какво повече искаш? Това вече излизаше извън рамките на допустимото.
В този момент търпението ми беше на привършване. “Не искам да мисля за семейството ти, те ме мразят, а аз трябва да им се усмихвам и да правя това, което искат. Е, не!” Засега това е твоето семейство, така че ти решаваш техните проблеми. А аз не искам да виждам чужди хора в къщата си, не искам да губя любимата си работа само защото Юлия има по-голяма нужда от нея.
Нека първо получи образованието си, а после може да мечтае. Никита се изчерви и захвърли вилицата си настрани. Реших да се оженя за теб твърде рано, все още не си достойна да бъдеш моя съпруга. Мама беше права, когато каза, че нашето семейство не е за теб.
Разбрахте ли посланието? Няма да има сватба! Разбираш ли?” С тези думи той грабна телефона си, втурна се в коридора, облече се и хлопна вратата. Аз тихо потънах в стената. Никога досега не бях виждала проваления си годеник в този вид. Какво беше това точно сега? Или пък през цялото време умело е прикривал емоциите си? Изобщо, цяла вечер хлипах от горчива обида и разочарование. Нима наистина можех да греша толкова много?
