Когато бях още много малка в училище, майка ми винаги ме събуждаше толкова спокойно сутрин. Приготвяше ми вкусна закуска, а освен това ми даваше и ароматна кифличка за училище, която обичаше да пече за баща ми и за мен и брат ми, защото знаеше, че много ги обичаме.
Когато пораснах, отидох да уча в град, който се намираше на няколкостотин километра от дома ми.
Трябваше да тръгвам на училище в половин девет часа, а майка ми трябваше да е на работа в десет.
Но всяка сутрин майка ми ме викаше, събуждаше ме, за да уча, и ме питаше дали имам какво да ям за закуска и да се облека топло в студения сезон.
Оттогава минаха много години и днес имам семейство, дъщеря, но всяка сутрин започва с обаждането на майка ми. Тя става рано и ми се обажда веднага. Разпитва за живота ми, за семейството ми и ме моли да не забравя да закусвам. Майка ми вече не е млада, но аз очаквам с нетърпение обаждането ѝ всяка сутрин както никога досега.
И дълбоко в себе си се страхувам, че един ден ще дойде ден, в който майка ми вече няма да ми се обажда и аз вече няма да съм дете, а животът ми ще бъде различен.
Почитайте майките си, обичайте ги и бъдете търпеливи с тях, особено когато остаряват. Жалко е, но майките не са вечни.