Съседката ми наскоро навърши 90 години.
Не че бях много близка с нея, но не можехме да се наречем и непознати. Понякога спирах да си поговоря с баба, приятна, интересна жена. така се случи в началото на месеца, когато разбрах, че през следващия уикенд Мария Петровна ще празнува юбилей. Разбира се, не бях получила никакви покани за тържеството, защото хората на тази възраст обикновено не организират празненства, но още тогава реших, че ще дойда с една торта и ще поздравя баба си.
Баба ми живееше сама, съпругът ѝ си беше отишъл, а децата ѝ се бяха изнесли. Реших да не си тръгвам твърде рано, за да може баба ми да празнува с децата си, тъй като те рядко се виждат, както ми каза баба ми.
Затова, когато пристигнах в къщата на баба ми, изненадата ми беше огромна. Къщата беше грижливо подредена, от кухнята се носеше мирис на прясно приготвена храна, а баба ми седеше спокойно на фотьойла и гледаше телевизия. “Сигурно всички вече са си тръгнали”, помислих си аз, като сама не вярвах, защото щях да видя колата им. Когато ме забеляза, тя избухна в усмивка; личеше си, че е щастлива, че някой е дошъл да я види; в очите ѝ се виждаха сълзи; бях сигурна, че съм първият човек, който я посещава днес.
Толкова ми беше жал за старата дама, че реших да остана още малко; по масата в къщата ѝ личеше, че очаква още много гости. Седнахме там, старицата ме почерпи, а по-късно разбрах, че никое от децата или внуците ѝ дори не се е обадило да я поздрави. Дори не знаех какво да кажа; толкова ми беше жал за нея, а беше очевидно, че тя едва сдържа сълзите си. Опитах се всячески да успокоя старицата, но беше очевидно, че душата ѝ страда. Тази нощ дълго време не можах да заспя.
Не можех да разбера защо е възможно да съм толкова зает в почивния ден, че дори да не мога да поздравя майка си или баба си за годишнината им. не забравяйте за родителите си, обаждайте им се често, посещавайте ги: те винаги ви очакват.
