Синът ми се ожени за разведена жена преди почти 10 години. Тя вече имаше дъщеря от първия си брак. Прекрасно дете на име Кристина.
Или Христия, както я наричаше майка ѝ. Приех Христина за своя внучка. Никога не съм делял внуците си на роднини и нероднини. Помагах на семейството на сина ми, доколкото можех, понякога с пари, понякога с грижи за внуците, за да може двойката да си почине. Не сме се карали със снаха ми.
Но и не бяхме особено близки. Бившият ѝ съпруг редовно плащаше издръжка за дъщеря си, но не искаше да се среща с нея. Преди една година Христия се омъжи. Синът ми и аз не бяхме поканени на сватбата. Казаха, че сватбата е само за членовете на семейството.
Оказа се, че синът ми и аз сме чужди хора за тях. Аз съм добре, но синът ми, който я е отгледал в продължение на десет години, не е семейство? А бащата, който беше оправдан само от полицията, е семейство? И аз се почувствах зле за себе си. Бях я приела като своя, грижех се за нея като за внучка…
Но си мълчах, за да запазя мира в семейството. Синът ми също преглътна обидата, макар че от лицето му личеше, че подобно пренебрежение наранява и него. Два месеца след сватбата наследих апартамент. Беше едностаен апартамент. Пуснах наемателите и имам добра добавка към пенсията си. Преди няколко дни ми се обади снаха ми. Каза ми, че Христия е бременна, че младите хора нямат пари да наемат апартамент, и ме помоли да пусна внучката си и съпруга ѝ в апартамента, който давам под наем.
Оказа се, че ако излезеш на сватба, това не е семейство. А ако нямаш къде да живееш, тогава аз съм семейство, бабо.
Още не съм й отговорила. Но вероятно ще го направя. Някои може да смятат, че е безсмислено да се помнят обидите, но аз няма да “разбера и простя”. Дори се чудя на сина си как е могъл да продължи да живее с тази жена след такава обида!
