Не съм луда и не съм лоша баба. Просто се уморих от всичко. Да, не дадох малини на внуците си, а ги опуших за себе си.
Цял живот съм се прегърбвал, а сега живея със заслужена пенсия. Защо трябва да нося цялото семейство на гърба си? Вече не съм на 40 години. Дъщеря ми и съпругът ѝ наскоро наеха апартамент онлайн.
И докато живееха при мен, седяха на врата ми и висяха с краката си. Наскоро тези двамата платиха последните си пари за интернет. Сега те живеят от моята пенсия. Плащам наема, плащам за хранителни продукти, плащам за всичко. Добре, че все още имам торба с картофи, цвекло и моите обрати, които също направих със собствените си пари. Омръзна ми да ям супа с вода.
Омръзна ми от всичко. Това е третият път, в който дъщеря ми е на издръжка. Никой вече не се нуждае от нея на работа – тя не е ценен служител. Фирмата, в която е работила, се закрива, а тя продължава да ходи там. Открито ѝ го казват: “Не идвай”. Тя не разбира. Съпругът ѝ е по същия начин; компанията, в която е работил, е фалирала. Сега този зависим човек, подобно на съпругата си, си търси работа.
Той е все така взискателен, иска да му плащат добре в близост до къщата. По цял ден прекарва някъде: вероятно търси работата на мечтите си. Не знам колко време още ще продължи. Точно днес се върнах от пазара, по някое време, и реших да си взема малко малини. Толкова много ги обичам.
Прибрах се вкъщи и я измих. Отидох, взех книга и исках да седна да чета. И тези внуци влетяха. Те решиха да ми вземат малините. Извиках им. Те отидоха при майка си, за да й се подиграват. Дъщеря ми дойде и ме извика на съвестта ми.
Те казват, че са деца, че живеем в една къща, че трябва да делим. Тя ми отвърна като на момиче. Не издържах и й казах всичко. Отгледах дъщеря си сама, дадох й всичко. Тя се омъжи и сега аз трябва да я издържам, заедно с децата и съпруга ѝ. Дълго време бях млад.
