Имах приятелка на име Ксения. Бяхме приятелки от детството. Тя беше интересна и забавна. Но имаше един недостатък.
Ксения можеше да чува само себе си. На тази млада възраст това не е голям проблем. Да, налагаше се да повтарям едно и също нещо три пъти, преди тя да се вслуша в думите ми. По онова време не приемах сериозно тази нейна черта.
Мислех, че трябва да повторя едно и също нещо няколко пъти, преди тя да вземе под внимание думите ми. Няма съвършени хора и тя беше добра приятелка във всяко друго отношение. Но именно тази черта от нейния характер стана причина отношенията ни да се разпаднат. Тя се омъжи по спешност, веднага след училище.
За щастие, сперматозоидите не избягаха, а се ожениха честно. Отидох в университета, завърших, намерих си работа и бавно направих кариера. Но приятелството ни не спря. Заради различията в интересите рядко контактувахме с нея, но все още се смятахме за приятели. В крайна сметка приятелството не зависи от честотата на контактите, нали? Майка ми беше изненадана от нашето приятелство.
“За какво можете да си говорите? В края на краищата тя няма други интереси, освен да дъвче хората. Е, майка ми беше права в някои отношения. По времето, когато се ожених, Ксения вече имаше три деца: на десет, осем и шест години. Разбира се, поканих Ксения и съпруга ѝ на сватбата.
В същото време веднага я предупредих: “Не довеждай децата! Виждала съм хаоса, който децата предизвикаха на сватбата на братовчедка ми. Само вие и съпругът ви! И познавайки нейната природа да оставя казаното без внимание, тя повтори предупреждението осем (!) пъти.
И тогава дойде сватбеният ми ден. Ксения се появи с цялото семейство. “Предупредих те да не водиш децата!” Намръщих се. “Къде ще ги сложа?” “Те не са мой проблем! Изведи ги навън. Ще бъда само щастлива, че си с моя съпруг!” – казах аз. Те си тръгнаха. И не се върнаха. Ксения не отговаря на обажданията ми. Тя е обидена. Сякаш е моя вината, че не си е направила труда да се вслуша в думите ми.
