Три дни преди настъпването на Новата година синът ѝ поканил Светлана Семеновна да отпразнуват празника у дома.
С него и съпругата му. Тъй като знаела, че снаха ѝ не обича да готви, жената приготвила няколко ястия, опаковала ги в съдове за храна и ги сложила в една чанта. Вечерта, на 31 декември, тя повикала такси.
“Защо носиш такъв тежък товар?” – възмутил се таксиметровият шофьор, неин връстник, докато вземал чантата от ръката ѝ, за да я сложи в багажника. В нея има храна – попитала тя шофьора. Бяха изминали половината път, когато телефонът на пътника иззвъня: “Артър, сине, на път съм! “Ще дойда навреме!” – каза тя в слушалката. “Мамо, ето какво става…
Поканиха ни на ресторант. Цялото ръководство на нашия офис ще бъде там. Този празник ще ми помогне в бъдеще. Не всички служители бяха поканени. Моля, не ме разбирайте погрешно.
Не можете да откажете такава покана. Помоли шофьора да те закара обратно. – Сине, кажи ми, че се шегуваш. Толкова дълго се подготвям, толкова вкусни неща съм приготвил… – Така е. Не се ядосвай, мамо, и не се разстройвай. Ще ти се обадя по-късно. Върви си вкъщи.
Веселото, предпразнично настроение беше изчезнало. Всъщност Светлана избухна в сълзи на възмущение. Беше толкова щастлива, че я поканиха, че дори не се сети колко променливо е настроението на сина ѝ. Спомни си още два-три случая, когато синът ѝ я беше предал по същия начин… “Да се връщаме”, помоли тя шофьора.
“Нещо се случи”, попита той. “Форсмажорни обстоятелства”, отвърна тъжно жената. Нямам никакво желание да празнувам празника сама.” – Защо? Ще го приема! Но с вас – каза весело шофьорът. След това добави тъжно: – Чудиш се защо излязох днес за такси.
По същата причина. Не искам да съм сама вкъщи тази вечер! Хайде да отидем при мен! Ще отпразнуваме празника заедно.” “Хайде!” – усмихна се Светлана. И добави: “Как се казвате… Току-що се запознахме с двама самотници.