Наташа излезе от болницата, а погледът ѝ се замъгли. Трудно й беше да диша, а сълзите напираха. Тя седна на една пейка и започна да плаче. И в един момент изведнъж се успокои и решително се прибра вкъщи. – “Скъпи, бях в болницата”, започна Наташа.
“Добре, какво каза лекарят? Добре ли е бебето ни? – Работата е там, че ще се роди недоносено. Има нелечим синдром. – Не… Наташа, по-добре е да се отървем от детето, преди да е станало твърде късно. Ние сме само на 30 години, ще имаме време, все още ще имаме деца… – Коля, докторът ми каза същото…
– Още повече! Как можеш да казваш това, това е нашето дете, то вече има ръце и крака. Ще го кърмя, всичко ще бъде наред. Ние ще го отгледаме.” – Само че тук грешиш, Наташа, ти ще го отгледаш сама. След тези думи Наташа си събра нещата и се премести в къщата на баба си в селото до края на бременността си. Майка ѝ подкрепяла дъщеря си по всички възможни начини, но останала да работи в града. Наташа спокойно понасяла бременността, ядяла всичко натурално от градината, пиела краве мляко.
Баба ѝ правеше сметана и извара за нея. Наташа никога не е ходила на преглед в болница. Когато контракциите започнали, Наташа веднага била откарана в болницата. Тя ражда бързо. Щастливите лекари донесоха бебето на Наташа: – Поздравления, имате силно момче. – Добре ли е? Не е ли болно? Няма ли синдром?”
– Не, за какво говорите, той е напълно здраво момче. Наташа казала на баба си, която казала на майката на Наташа. Скоро след това бившият ѝ съпруг разбрал.
– Наташа, толкова се радвам, че синът ни е добре! Мога ли да дойда, само ми кажи какво трябва да купя? – Нищо, нищо не ми трябва от теб. Веднъж си се отказал от детето, нямам нужда да правиш нищо друго. – Но нямаш право да ме лишаваш от общуване със сина ми… Наташа, прости ми… – Ще помисля.
