– Приготвяй се, войниче – каза старши сержантът, – утре се прибираш у дома. Бях много щастлив, защото се прибирах у дома седем дни по-рано. В главата ми вече се разиграваха сцени за това колко щастлива ще бъде Юлия, когато ме види.
Или по-скоро си мислех, че е. Идваше да ме види в редки случаи, но половинчасовите срещи не правеха нищо, а след това само още повече ми липсваше. Но разбирах, че тя учи и не може да бъде с мен през цялото време, така че така.
На следващия ден, след като се сбогувах с момчетата, отидох на гарата, за да си хвана влака.
Веднага след като пристигнах, купих два букета за майка ми и Юлия, а след това взех любимите еклери на майка ми и потеглих към дома. Майка ми ме разбра и само ми се усмихна, дори не ме спря. спрях в магазина, купих няколко блокчета, които Юлия носеше навсякъде със себе си, и десет минути по-късно стоях пред вратата ѝ с цветя и шоколадови бонбони. дълго време никой не отваряше вратата, а после я отвори нисък мъж в халат от хавлиена материя с чаша кафе в ръце. кой си ти? Юлия лежеше на дивана, но когато ме видя, веднага стана и започна да се извинява с думите: “Сбъркахте.”
Захвърлих цветята и бонбоните настрани и си тръгнах. В края на краищата никога не съм се съмнявал в нея… но трябваше да го направя. отидох в парка, седнах на една пейка и започнах да гледам в пода с каменно лице. Тогава към мен се приближи едно момиче с къса пола, измачкана черна тениска и разрошена коса.
“Мога ли да седна?” Тя седна до мен, без да чака отговор: “Представете си, гаджето ми току-що ме напусна. Не го мотивирам, разбирате ли. И по дяволите с него. Защо изглеждаш толкова ядосана? Катя, така се казваше, и аз започнах да говоря.
Поканих я в близкото кафене и след това никога не се разделихме. Единственото, което ми се иска, е да не си бях губил времето с неподходящи хора, преди да я срещна…
