Никога не съм разбирала мъжете, които поемат отговорност за чужди деца. Не мога да разбера как един разумен човек може да поеме такава отговорност… Знаете ли, това, от което се страхувах, е това, което срещнах по пътя си. Тази съдба ме застигна…
Синът ми Володя ще се ожени за една дама с ремарке. Синът ѝ вече е на три години, но на моя син сякаш не му пука. Толкова пъти съм му казвал: “Остави това момиче на мира.
Наоколо има толкова много красиви жени, а ти не си добър. Не можеш ли да си намериш друго момиче? Трябва да погребваш собствените си деца, а не чуждите. А той продължаваше да ми натрива носа с някакви глупости, като казваше, че приема детето на годеницата си като свое…
Е, кажи ми, това нормално ли е? Имам нужда от моите внуци. Изобщо не изпитвам нищо към него.
За мен той е прекрасен човек. Дори обичам внуците на моите приятели повече от доведения си син… Не знам как ще се развият нещата, но няма да си помисля да приема този син в семейството си. Ако синът ми иска да живее с други деца, тогава флагът е негов. Това не е мое решение.
По-късно той определено ще съжалява, че не ме е послушал – ще бъде твърде късно.
