Таня е имала само баба си. Или по-скоро е имала родители, но когато е била на две години, те са починали.
Таня изобщо не ги помнеше, познаваше ги само от снимките и разказите на баба си Катя. Когато той дойде в нашето село, всички момичета се втурнаха след него. И той се влюби в майка ти. Беше невъзможно да не я обича. Тя беше като бяла бреза.
Стройна, красива, трудолюбива. И той я взе със себе си в града. Ако знаех, че това ще се случи, никога нямаше да я пусна. Сега ми остава само една утеха на стари години – ти си моята внучка – каза баба Катя и целуна русата глава на внучката си. Таня гледаше снимките на майка си и искаше да бъде красива като нея, да я наричат брезичка. Междувременно живеела с баба си на село, ходела на училище и получавала добри оценки. Както всички деца, и Таня очакваше с нетърпение лятната ваканция.
Не само защото не можеше да учи, но и защото Остап щеше да дойде в селото за лятото. Бабата на Остап живееше в съседство, така че децата веднага се сприятелиха. “Млади и млади, неразличими навсякъде!” – викаха след тях съседските деца. Таня ги ругаеше, а Остап се смееше. Те нищо не разбират – казваше той и хващаше Таня за ръка, за да тръгнат към покрайнините на селото. Но това беше детството, когато всичко изглеждаше детско и естествено просто. Сега Таня беше на четиринайсет години и беше завършила осми клас.
Предстояха ѝ още две години в училище, а след това трябваше да помисли за бъдещата си професия. “Каква искаш да станеш, Таня?” – попита я Остап, докато седяха на любимата си морава, осеяна със сини незабравки. Тя помълча известно време и като откъсна едно цвете, отговори: “Учителка, като майка ми.
Ще уча, ще дойда в селото и ще преподавам на децата. Остап легна с ръце зад главата и като погледна към синьото небе, в което летяха лястовички, каза мечтателно: – И аз ще стана пилот. Искам да летя високо над земята като тези птици и да гледам света през техните очи. Таня се усмихна, Остап винаги е бил мечтател и романтик.
Той четеше книги за авиацията и се възхищаваше на пилотите и техните подвизи. Остап седна, хвана ръката на Таня и я попита сериозно: – Ще ме изчакаш ли? Тя погледна в сините му очи, подобни на бездънното небе, и тихо отговори: – Ще го направя. Той доближи лицето си до нейното и я целуна плахо по устните. Първата целувка е като първия звук на новородено бебе – плаха и настоятелна в същото време. Таня беше обзета от сърцераздирателно чувство, когато видя на прозореца си букет от сини незабравки, които всяка сутрин ѝ носеше Остап.
“Ти си моята незабравка”, прошепна ѝ той и я целуна за сбогом. Лятото, изпълнено с щастливи мечти и първа любов, приключи бързо. Остап замина за града, а Таня остана да го чака. Той й пишеше писма, които тя слагаше в кутия за обувки. В нея тя държи и изсушен букет от незабравки като спомен от първата им целувка. А след това имаше едно лято без него.
“Съжалявам, моя сладка забрадка! Това лято трябва да се подготвя за постъпване в летателно училище. По цял ден седя в библиотеката и чета, чета, чета. Но вечер си спомням за теб. Сънувам те, Таня”, пише Остап, като прилага в плика рисунка на букет от незабравки. А след още едно лято самата Таня замина, за да постъпи в педагогически институт. Писмата от Остап започнаха да идват все по-рядко, докато съвсем спряха. Тя учила за учителка и както си мечтаела, дошла в родното си село да преподава на децата. След известно време Таня се омъжва за прекрасен мъж, който не се грижи за нея. Тя отвърна на любовта му, но независимо от всичко, тя въздъхна и погледна към синьото небе, където летеше самолет, оставяйки бяла следа. Минаха години. Бабата на Катя почина.
Бабата на Остап също, а той дори не дойде… Таня имаше деца, двама прекрасни сина, които пораснаха и отидоха да учат в града. Един ден съпругът ѝ внезапно умрял… Така Таня станала толкова стара, колкото била и баба ѝ. Тя се пенсионирала, но продължила да работи в селското училище, защото не можела да си представи живота си без работа.
През летните вечери често отиваше на ливадата на нея и Остап и като вземаше стръкче незабравка, се взираше в далечината. “Ще ме чакаш ли?” “Ще те чакам. В сърцето ѝ отекнаха думите на двамата влюбени. Но един ден тя стигна до поляна и видя един старец, който седеше с гръб към нея.
Сивата му глава гледаше нагоре към вечерното небе, а в ръката си държеше китка сини незабравки. -“Остап”, прошепна тя. Старецът се обърна и очите им се срещнаха. “Върнах се при теб, моя забрадка”, каза той и притисна сухата ѝ ръка към набръчканата си буза. И годините на очаквания и несбъднати надежди се стопиха без следа.
И горчивите мигове на разочарование, когато треперещите му устни докосваха топлите ѝ бузи, потънаха в забрава. А сега на небето вече се появяват звезди и над реката пада бяла мъгла. Но на поляната седят двама души, които се прегръщат и държат за ръце…
