Сине, вземи ме вкъщи, вземи ме вкъщи, сине. Ще се скрия някъде в ъгъла, ще сложа кърпа на устата си, за да спра да кашлям, и ще остана няколко дни в дома си 09.07.2023 Татко, вземи ме у дома за Великден, вземи ме у дома, сине. Ще се скрия някъде в ъгъла, ще сложа носна кърпа на устата си, за да спра да кашлям, и ще прекарам няколко дни в моя дом, където стените са лечебни.
“Не мога да издържам тук.” “Ти си като дете, баща ми. Топло ти е, чисто ти е, имаш какво да ядеш, ще донеса още нещо от вкъщи, ще купя лекарства.”
“Не съм гладен, Вася, не съм си бил вкъщи от една година, – старият Петро се опитва да погледне сина си в очите.” – “Само аз съм останал в двореца, всички са се прибрали.” – “Е, добре, добре, до празниците има още четири дни. Аз ще ги взема. Васил се обърна към прозореца, а щастливият Петро започна да се разхожда из двореца и да разказва на сина си, че е много по-добре.
Останал сам, той погледна през прозореца. Пролет… плачещите върби, които някой беше засадил в двора на болницата, бяха разцъфнали и се бяха раззеленили. Навсякъде беше толкова тихо… Не всички бяха прибрани от семействата си за празниците, тежко болните и тези, които нямаха никого. Самотата отново започна да обгръща Петро и той усети стягане в гърдите си: “Как мога да издържа още четири дни?
Когато се прибера у дома, ще отида направо на гробището, за да видя Мария. Сърцето ми се къса при мисълта, че теб вече те няма. Леки облачета плуват и се носят по синьото небе, после се трупат, после бледнеят и изведнъж се губят в безкрая. Белите завивки на болничните легла, миризмата на лекарства и тишината, която неволно потиска и обезкървява душата, която няма търпение да отиде в родния двор, където се е появила игликата.
– “Боже, Боже, върни ме вкъщи, борът при портата шуми и гробът на Мария посивява от мъка по мен, върни ме вкъщи за ден-два, а после прави с мен каквото искаш”, шепне Петро, задушавайки се от кашлица. – Вира, ще доведа татко у дома за празниците – Васил погледна жена си в очите и се опита да сложи ръка на раменете ѝ
Вера нервно отмести рамото си и се отдръпна от прегръдката. “Знаеш, че баща ти има туберкулоза и може да зарази цялото семейство. Така че не е опасно за хората, които го пият.” – Вярваш ли на ликьорите? Вече не вярвам на никого и на нищо. Тези лекари вече не разбират нищо. Алкохолът лекува ли ни? Повече болни хора означава повече пари. Искате ли да ни обречете на вечна болест и смърт? Вера се затвори и не проговори на Васил до вечерта, а през нощта дълго плака, като казваше, че Васил не я обича.
Той притискаше жена си към гърдите си, целуваше обляното ѝ в сълзи лице, извиняваше се и повтаряше, че нищо няма да се случи на баща му, ако остане в магазина за алкохол за празниците. В събота Петро не се отдели от прозореца. С болка наблюдаваше как слънцето се движи по небето, листата, зелените стръкове трева и красивите млади щъркели, които кръжаха високо и високо. – “Още е рано вечерта, но ще дойдеш, сине, следвай ме, ще дойдеш, Вася. Някъде в църквата са махнали площада. Мария е седяла до Гроба Господен цяла нощ от петък до събота. “Защо бяхме разпънати, Исусе?”
Петър каза: “За нашите грехове, не за твоите, защото Ти беше безгрешен. Безгрешен, но Ти умря в такива мъки, за да спасиш нас, грешните. Прости ми, ако се оплаквам, и не ме оставяй сам, не ме оставяй. Чух лекаря да казва на сина ми, че му е позволено да ме вземе вкъщи за няколко дни, че вече не съм същият. Слънцето започна да се спуска на запад, изпращайки последните си лъчи към младата крона. “Защо не те закараха вкъщи?” Възрастната жена, която донесе храната, погледна пациента съчувствено.
Той не отговори, защото имаше спазъм в гърлото. Когато след малко отиде да прибере чиниите, видя, че той не е докоснал храната. С тежка въздишка тя занесе всичко в кухнята. За миг Петро почувства присъствието на мъртвата си съпруга Мария в дланта си. Усещането беше толкова силно, че той почти припадна. Гърдите му се свиваха, светът сякаш се тресеше странно, а очите му не можеха да се откъснат от плачещата върба, която така тъжно бе пуснала красивите си цъфтящи клони.
Облегна горещата си буза на студената възглавница и лежа така до сутринта, без да затваря очи.
Луната надничаше през големия прозорец, скриваше се зад облаците и после излизаше иззад тях, като хвърляше студения си отблясък върху бледото му, уморено от болестта лице и сухите, блестящи очи, в които се отразяваше неизказан копнеж. Рано сутринта на Великден Васил, Вяра и осемгодишният Роман отидоха на църква. След службата те искат да отидат в болницата, но семейството на Вяра е на гости. До вечерта те седяха около богатата празнична трапеза, поздравяваха се с празника и пееха “Христос Воскресе!”. Васил почувства такава неописуема тъга в гърдите си, че не издържа и излезе навън. Църковните камбани биеха в чест на празника и тъгата се превърна в ужасна болка, която изгаряше сърцето му. Той си спомни как веднъж, на Великден, като десетгодишно момче е лежал в интензивното отделение след операция на апендикс. Никой от семейството му нямал право да го посещава, но баща му стоял пред прозореца през целия ден. Усмихваше се на Васил през сълзите му, моделираше животни от пластилин и му ги показваше. Ликьорът отблъскваше баща му от прозореца, той се отдалечаваше, отново се обръщаше и стоеше там, докато Василка заспи. Когато се събуди на следващия ден на разсъмване, видя, че баща му отново гледа през прозореца. Той все още не знае къде е спал баща му през онази нощ. След като изпроводил гостите, Васил седял тъжно около час и после си легнал. Но не можа да заспи. Вера се притискаше към него, целуваше го и му шепнеше нежно, че го обича. На сутринта, когато приготвяше торба с храна за баща си, тя сложи в нея вкусен кравай, скъпи бонбони и някои от най-хубавите мандарини. Васил се чувстваше толкова изпразнен, че едва чуваше думите ѝ. В магазина за алкохол той беше поразен от тишината в коридорите. Не изчака асансьора и се затича по стълбите към седмия етаж. Леглото на баща му беше нормално, само че пружините бяха черни и рязко контрастираха с белотата на леглата. Едва успявайки да раздвижи тежките си крака, Васил се приближи до дежурната сестра. Без да чака въпрос, тя тихо каза, че никой не е очаквал това. “Инфекцията разби сърцето на баща ми точно преди Великден. Направихме всичко възможно, но за съжаление не успяхме да направим всичко. И филмът.
