Когато бях в девети клас, баща ни почина.
След него майка ми започна да се занимава с религия. Тя стана толкова богобоязлива, че свещеникът в църквата я даваше за пример на всички, а баба ми я наричаше “молокан” (въпреки че църквата не признава молоканите).
Майка ми винаги ми казваше, че трябва да се придържам към себе си. Но в мен, шестнайсетгодишното момиче, започна да се проявява чувство на противоречие и аз се противопоставих на нея. Доказвайки своята зрялост и независимост, забременях от аборт.
Когато разбрах, че съм бременна, вече беше твърде късно да прекъсна бременността. Майка ми (имам още две по-малки от мен сестри) ме изгони от къщи. Баба ми ме приюти. Родих дъщеря. Живеехме с пенсията на баба ми, с детската пенсия, а аз също работех тук-там на половин работен ден. Един ден баба ми започна сериозен разговор с мен. “В нашето семейство има един сериозен мъж. Той те харесва. Иска да се ожени за теб. Дъщеря ти само ще го направи щастлив. Той самият не може да има деца. Затова се разведе с първата си съпруга и никога повече не се ожени.” – Кой е той? “Познавам ли го?” – попитах аз. “Да, познавате.
Той е нашият дърводелец, Павло. – Чичо Паша? Баба, но той беше в един клас с татко! “Стар е!” – притесних се аз. “Ще правиш ли от него котлети?” – усмихна се баба ми.
“Слушай ме, внуче, аз вече съм на много години. Кой знае колко време ще издържа. Що се отнася до Павло: първо, той не пие, второ, ще си имаш собствена къща, без свекърва ти, и трето, той печели добри пари… Изобщо, баба ме убеди. И по-късно се радвах, че съм я послушала. Моят Паша настояваше да уча за ветеринарен лекар.
Той просто обожаваше моята Таня. Живяхме с него в любов и хармония в продължение на петнадесет години… Преди месец той почина. Легнах си и не се събудих. А вчера майка ми дойде да ме види. Тя поиска да споделя лакомствата на Паша със сестрите ми. Изгоних я от дома си. И не съжалявам за това.
