Семейният ми живот започна преди 10 години. През цялото това време мечтаех да имам деца, но нищо не се случи. Опитахме всичко – не се получаваше. Най-удивителното в тази история е, че нито аз, нито съпругът ми имахме някакви здравословни проблеми.
Когато не ни остана никакъв шанс, решихме да вземем детето от сиропиталището. Съпругът ми с радост прие тази идея и започнахме да събираме документи. Витя се превърна в главната ни цел. Майка ми ни подкрепяше, но не очаквах такава реакция от свекърва ми: “Ти луда ли си, знаеш ли какви деца се получават там?
Но ние не се вслушахме в глупостите на тази стара жена и продължихме уверено да преследваме целта си. Бяхме толкова погълнати от този процес, че дори не забелязах закъснението си. Когато се притесних, отидох на лекар. Не можех да повярвам на ушите си: бях в положение. Излишно е да казвам, че се чувствах като на седмото небе.
Дори свекърва ми беше щастлива да чуе това. Никога не съм усещала такава грижа и топлина от семейството и приятелите си. Бях толкова щастлива, че ще мога да дам на Витя братче или сестриче.
Роди се Богданчик – моят собствен син. Направих всичко възможно да се уверя, че Витя не се чувства лишен. Тогава свекърва ми излезе с предложението си: “Ти вече имаш собствено дете.
Затова се погрижи за него. И вземи този обратно!” Едва се контролирах да не я отпратя. Скоро се оказа, че свекърва ми отдавна е подготвяла почвата за присъдата си – промивала е мозъка на съпруга ми. Разбира се, след тези думи тя повече нямаше да стъпи в дома ни.
