Преди седмица взех дъщеря ми от баба ѝ, която беше на гости. Обикновено Елена винаги се връща от къщата на баба си щастлива и весела, разказва ми какво са правили и какви питки са пекли.
Но този път Олена плачеше. Отначало помислих, че може да е паднала или да се е случило нещо друго.
Но по детето нямаше нито една драскотина. Тогава започнах да задавам въпроси на Елена, но тя плачеше и не можеше да се успокои. Все още не можех да разбера какво се беше случило тази вечер. Когато се прибрахме вкъщи, Олена веднага заспа. На сутринта дъщеря ми се успокои и ми каза, че баба ѝ я е нарекла крадла и е започнала да я псува.
Елена твърдеше, че никога не е вземала нищо от баба си без разрешение. Повярвах на детето си, защото Олена никога не би наранила муха, камо ли да краде. Веднага се обадих на майка ми: “Щастлива ли си?
Отгледала си малолетен престъпник на своя глава!” – Мамо, какво говориш? Можеш ли да обясниш какво се случи?” -Какво се срамуваше да каже този крадец?” -Спрете да наричате детето ми така, какво се случи там?” -Взех парите от картата нарочно, сложих ги в портфейла си, исках сутринта да отида на пазар.
И гледам, а там няма пари. -Така че може би са ви били откраднати или сте ги сложили някъде другаде.
-Не защитавайте тази крадла, тя няма оправдание! Няколко дни по-късно майка ми се обади и каза, че е намерила парите си в друга чанта. Просто била забравила с коя чанта е отишла в банката.
Казах ѝ, че трябва да се извини на внучката си, защото не е по нейна вина и не е трябвало да преживява такъв стрес. Но майка ми не бързаше да се извини. Не очаквах това от нея и отношенията ни рязко охладняха.
