Маша спестяваше за апартамент. “Видях – шепнеха колегите ѝ, – че дойде с нови панталони… и нови маратонки…” “Да, маркови, отворих сайта им, този чифт маратонки струва цяло състояние…” – отговаряше колежката на Света.
“Всеки ден ходи до кафенето за почивка, а всяка сутрин се връща с чай. Харчи си парите за парцали и храна – възмущаваше се Алина, – а после хленчи, че иска да си купи апартамент…
“Е, разбира се, с нейните искания и разходи – отвърна Светла, – няма да видиш апартамент поне една година…” Маша чу всичко.
Тя чу и се засмя на себе си. Купуваше дрехите си изключително от магазини за дрехи и аксесоари втора употреба. Изпираше ги няколко пъти и ги оставяше да съхнат на балкона за няколко дни, за да изчезнат всички миризми.
Кафенето. Собственикът беше бивш съученик на Маша. Момичето работеше за него за храна.
Тя управляваше социалните им медии. Що се отнася до чая… да, веднъж месечно Маша можеше да си позволи чаша чай, но през останалата част от месеца се разхождаше с тази чаша в ръце.
Докато колегите ѝ се възмущаваха, Маша седна на бюрото си и започна да работи. Тя мечтаеше да доведе родителите си в града. За да го направи, трябваше да има апартамент тук. Заради апартамента живееше Маша, която спестяваше от всичко. Измина около година.
През цялото това време подобни язвителни разговори между колегите й съпътстваха Маша всеки ден, но Маша изобщо не се обиждаше от тях – може би това не беше очевидно от нейна страна. Един ден Маша донесе със себе си на работа огромна торта – наскоро беше имала рожден ден и беше решила да го отпразнува с колегите си. “Пожелавам ти тази година да си построиш собствен апартамент”, каза Алина с лека ирония в гласа, защото беше сигурна в обратното. “Благодаря, но аз вече…”, отвърна Маша срамежливо.
“Вече? Как така?” – прекъсна я Светлана. “Ами да. Преди един месец затворих интернет. Маша беше щастлива. Тя си купи апартамент със собствен труд. Никой не й е помагал, не е била зависима от никого. Предстоели й нови постижения, които щяла да постигне чрез бързо повишение в работата.
