Омъжих се в родното си село за моя съученик Руслан. След сватбата започнахме да живеем в къщата на родителите му заедно с майка му. Една година след сватбата ми се роди син, Остап. Бяхме обикновено семейство.
Аз съм много семеен човек, много ми харесваше да върша домакинската работа, а и много обичах съпруга си. Малкият ми свят се срина, когато Остап беше само на три години.
Съпругът ми беше откраднат от Лариса, местна разведена жена. При нея дойдоха много женени мъже, но моят любим реши да направи нещо по-яко и ни остави да живеем с нея. Бях много ядосана и на него, и на това село. Ако се случеше да ги срещна по пътя си, винаги сменях пътя.
Свекърва ми е добра жена, позволи на Остап и на мен да останем при нея. Не можех да се върна в къщата на родителите си, защото брат ми, жена му и двете му деца вече живееха там. Нямаше място. След като съпругът ми си тръгна, дълго плаках, но трябваше да се съвзема и да се потопя в ежедневието си. От селските клюки знаех, че Руслан има дъщеря от тази Лариса. Изобщо не исках да чувам нищо за тях.
Изминаха тринадесет години от ареста му. Раните са зараснали, времето лекува. В селото се разпространи слух, че Лариса и Руслан са се самоубили в кола, а дъщеря им е останала кръгла, сурова.
“Точно това искат”, помислих си. Но скоро органите по настойничество доведоха дъщеря си при нас и казаха на свекърва ми, че тя е единствената ѝ роднина. -Ако не поемете попечителството над внучката си, тя ще попадне в сиропиталище. Момичето е малко, русо и тънко. – “Тя няма да живее в нашата къща!”
“Майка ѝ съсипа семейството ми!” – протестирах аз. “Юлия, страхувай се от Боха, детето не е виновно” – вдигна ръце свекърва ми.
“Соня започна да живее с нас. Тя прилича на майка си. Не я виждам, а в сърцето си изпитвам толкова много гняв, че не мога да го изразя с думи. И тя го усеща, старае се да не я виждам. Честно казано, не знам колко още мога да издържам така.
