Беше изминала повече от година, откакто дъщеря ми беше вързала възела, и с всяка изминала година връзката ни сякаш избледняваше. Тя много ми липсваше и, обзет от скука, набрах номера ѝ. След цяла вечност гласът най-сетне отговори.
– Да? Ало? – Олечка, това е майка ти. Защо толкова трудно чуваш? Сигурно си във фитнеса. Пречи ли ви? – Не, мия колата на Павел. – Защо вие? – Кой друг? Да харчиш пари за миене на кола? – О, Боже! Добре, слушай, Олечка, моля те, ела в неделя със съпруга си.
С баща ти ще празнуваме годишнината от сватбата ни. Ще си направим барбекю, ще си поговорим… – Защо изведнъж искаш да празнуваш?” – цинично попита дъщеря ми. Това не си ли заслужава да се празнува?” – Съжалявам, мамо, но не можем. Отиваме на сватба в неделя. Най-добрият ни приятел Славко се жени. Ще имате още годишнини, но тази сватба никога повече няма да се повтори. Борех се със сълзите и се задавих с думите, които не бях изрекла: “Толкова ни липсваш.” “И на мен ми липсваш, мамо, но не можем да откажем на приятел.
Ще те компенсираме, обещавам.” “Добре.” Въздъхнах и реших да се обадя на сина си, но и той беше недостъпен. Сълзи се стичаха по лицето ми, докато окачвах слушалката. “Какво става, Нина?” – попита съпругът ми. “Просто ми се къса сърцето, че децата не могат да дойдат”, просълзих се. “Но хайде, това е нашият ден! Ще го отпразнуваме и без тях”, утешаваше ме той. Но тази нощ не можах да заспя. Нима аз бях виновна, че децата сякаш се отдалечаваха от нас, въпреки всичко, което бяхме направили за тях? “Скъпа, те вече имат свой собствен живот.
Ние си имаме един друг и това е най-важното”, прошепна съпругът ми, забелязвайки, че съм будна. На следващия ден съпругът ми ме изненада с едноседмична почивка на красиво място на брега на едно езеро. Сутрешното слънце ме посрещна на легло, застлано с цветя и балони.
На огледалото беше написано: “Честита годишнина от сватбата, любов моя!”. В очите ми се появиха сълзи от радост, когато съпругът ми дойде с една кошница. “Какво има вътре?” попитах, отваряйки кошницата, в която имаше коте.
“Честита годишнина!”, възкликна той радостно. “Това е най-хубавият ден в живота ми”, прошепнах му, виждайки не стария си мъж, а младия мъж, в когото се бях влюбила преди 30 години.
Прекарахме една вълшебна седмица. Когато се върнахме, телефоните ни бяха затрупани със съобщения от децата ни: – Мамо, къде беше? Притеснявахме се! – Дъщеря ми ми се обади. – Отидохме на екскурзия. Баща ти и аз решихме да живеем за себе си. – За себе си? Какво означава това? – Ние сме на втория си меден месец, така че ви моля да не ни безпокоите.
