Степан и Стефания се обичаха, откакто се помнеха. Когато бяха малки, бягаха от всички в житните поля с метличина, измисляха си там приказки, разказваха си ги и си ги шепнеха само един на друг, така че никой освен вятъра да не ги чува…
Те пораснаха. Стефа ставаше все по-красива с всеки нов ден, разцъфтяваше, очите ѝ ставаха сини, косата ѝ придобиваше златистия цвят на житните класове, сред които беше техният детски рай. Тя имаше много джентълмени след себе си! Но тя обичаше своя Степан, едно обикновено, ниско момче с кафява коса и кафяви очи.
Степан бил призован в армията, а Стефа останала да чака. По време на службата си Степан претърпява нещастен инцидент и остава с еднокрак крак. Той пише на Стефания:
“Тук срещнах друга и се влюбих в нея, така че живей без мен. Стефана не искаше да повярва. Не искаше да повярва, но Алексей, син на заможни родители и внук на бившия шеф на колхоза, беше там. Той беше красив, добре поддържан и никога не се отделяше от Стефани. А тя беше толкова наранена от действията на Степанко! Представи си, че до него има друго момиче, и сама прегърна другото момиче. Мотрона, майката на Алексей, не искаше Стефа. Тя беше бедно момиче, без пари в джоба си, а момчетата бяха навсякъде около нея.
А Альоша беше като теленце до нея. Сватбата беше тиха и Мотря не харесваше снаха си, затова убеди мъжа си да не я води на празненството. Когато Стефания носеше дъщеря си под ръка, в селото се върна едноръкият Степан. Тя разбра всичко. Степан живееше спокойно с родителите си, намериха му работа в една ферма и той дори си купи кола с парите, които донесе от Арма. Опитваха се да не се виждат повече, макар че беше трудно, защото къщата на родителите на Алексей, в която живееха младежите, се намираше на същата улица като тази на Степан.Стефа роди момиченце, което приличаше на нея, като две капки вода. И така започнало.
Не минавал ден, без свекърва ѝ да я упрекне: детето не било на Лешка, не приличало на него и на цялото им семейство! Стефа търпеше това, не се оплакваше на мъжа си и само веднъж каза, на което тя чу: “Не обръщай внимание, скъпа, майка ти трябва да каже нещо. Стефа се опитваше да не обръща внимание в продължение на една година, но онзи ден свекърва ѝ прекали. Градинарството на Стефа беше лошо и тя пресоли борша, а “нахранената” ѝ дъщеря продължаваше да къса от черешовите пайове… “Няма да ни видиш повече, щом не е твоя!” – възкликна Стефа. Мотря мълчаливо се обърна и се престори, че върши нещо.
Стефа бързо събра нещата си и малките – колко бяха? – излязоха навън, минаха покрай няколко къщи и почукаха на прозореца на Степан. “Заведи ни някъде далеч, Степан, защото тук няма да има живот за нас. Бабата на Степан живееше сама в една къща в съседното село, в съседния квартал. Той я заведе там.
По-късно ремонтирали къщичката и баба й починала, добре поддържана и щастлива, че може да прекара старините си с децата си и да си поговори със снахата и внука си. Само няколко месеца след бягството си Стефа решава да посети родителите си за първи път в родното си село. По това време жителите на селото вече бръмчат като пчели и са загубили интерес към своята драма, защото всичко в живота е толкова мимолетно.
Тя се развежда с Олексий и се омъжва за Степан. Имахме още две деца. Всички те вече са пораснали. А старата Мотря изживява дните си със Степан и Стефа. Те прибраха жената, когато тя беше съвсем сама на света. Днес Мотрона е станала тиха и всеки път, когато бившата ѝ снаха постави пред нея чиния с ароматна супа или питки, целува ръцете на Стефа
