Когато разбрах, че съм бременна, почти изгубих ума си – бях на 50 години, а внуците ми вече ходеха на училище. Забраних на съпруга си да каже на дъщерите ми за раждането на сина ми, но когато излязох от родилния дом, най-големият ми зет и двете ми дъщери вече ме чакаха. Шофьорът запали автобуса и започна да го изкарва от автогарата. Аз седях до прозореца и мечтаех (сладки сънища за едно момичешко пътуване). Точно тогава една възрастна дама седна до мен и едва не разсея мислите ми със случайната си близост. Въпреки това си помислих, че няма да се забавлявам много с тази събеседничка.
“Щастието на майката”. От Хана АРСЕНИЧ-БАРАН – Далеч ли отиваш?” – попита ме тя и аз изведнъж забелязах очите ѝ – големи, презрели череши. Бяха грейнали от щастие и със сигурност искаха да споделят това щастие с мен. Изведнъж се почувствах приятелски настроен към тази възрастна жена, която ми се усмихваше с гъбестото си лице, и подсъзнателно осъзнах колко много вродено благородство има в тази малка фигура.
“Отивам на крайната спирка”, отговорих аз. “Вие сигурно сте ученик?”, попита отново жената. Исках да продължа разговора с нея, затова отговорих: “Да, прибирам се от училище за уикенда.” “И аз се прибирам. От сина ми. Той служи в армията тук. Бях изненадан, а и тя го забеляза. – Виждаш ли, че аз съм стар, а синът ми е още толкова млад? – Е, случва се, – помислих си. – Не, рядко се случва…
Искаш ли да ти разкажа моята история? Въпреки че си млад, може да не разбереш една стара жена. Тя въздъхна, помисли известно време и започна да ми разказва: “Тогава бях над петдесетте. Мислех, че съм стара, но сега виждам, че това не беше старост, напротив, беше почти втора младост. Мъжът ми все още работеше в колхоза. Дъщерите ми се омъжиха и заживяха отделно, а ние със стареца, като младоженци, бяхме останали сами в една голяма, нова къща, от която децата нямаха нужда. Тази вечер беше тиха и светла. Чаках съпругът ми да се върне от работа. Сготвих вечеря и свърших домакинската работа. Той се върна и дълго миеше уморените си ръце и лице под мивката в двора.
Мислех си в ума си колко красив беше, пълен със сила, само че животът беше свалил снега от някогашния му гъст бретон и беше издълбал бръчки във високото му чело. Странна тръпка премина през тялото ми. Спомних си, че някога треперех така в нощите на медения ни месец.
“Е, по дяволите – помислих си, – днес изглеждаш толкова странно красива и трепереща.” Той не ми беше казвал такива думи дори в младежките ни дни. Мъжът се приближи и аз прочетох в очите му, ако не страстна книга на любовта, то нежна книга на любовта. Той ме погали по лицето и след това ме целуна.
Толкова отдавна не ме беше целувал! Дори не можех да си спомня кога за последен път… Онази нощ беше възпята от славеи и целуната с късни целувки… Когато разбрах, че съм бременна, детето в мен беше бяло. Скрих набъбналата си утроба от очите на хората, страхувайки се от тяхната присъда. Внуците ми вече ходеха на училище, а на мен ми предстоеше да родя…
Съпругът ми ме закара до родилния дом с мотор, а аз мислено проклинах него и онази нощ на славеите, която ми донесе този срам и тези ужасни пренатални болки. Изненадващо, раждането беше бързо и не много трудно.
Срамувах се от по-младите си, още по-млади, колежки. Как можех да доведа дете при моите стари, изсъхнали хора? Те доведоха детето. Погледнах сина си и видях лицето на съпруга си (много си приличаха). Когато бях млада, моят любим много искаше да има син и аз родих две дъщери, но на стари години, за мой срам, имах мечтания син. Детето падна в ръцете ми и странно щастие заля цялото ми същество. Не забелязвах, че съм стара, че не съм годна да храня това розово ангелче.
Чувствах се силна и способна, осъзнавах, че това момче е моята късна радост, моето голямо съкровище, което Господ ми подари на стари години. Забраних на съпруга си да разказва на дъщерите ми за раждането на сина ми, но когато ме изписаха от болницата, най-големият ми зет дойде да ме вземе с кола, доведе двете ми дъщери и поднесе цветя. Сестрите, които изписваха детето, оставиха красив мохаир.
Аз ги попитах: “Деца! Не оставайте тук. Отиди си, за да не се срамуваш от непокорната си майка.” И те ме целунаха, прегърнаха ме и се радваха на малкото си братче. Андрийко (както нарекохме сина си) порасна бързо. Дори не забелязах как отлетяха годините. Справях се добре в училище. Беше красив и умен. След училище постъпи в институт, но не издържа конкурса.
Затова постъпи в армията. Недалеч от дома. И днес го посетих. Знаете ли, дойдох на портата и казах: “Кажи на Курилчук, че баба му е дошла да го види.” Казах това, за да не се срамува, че има толкова стара майка. Но той изтича, прегърна ме пред всички, целуна ме: “Мамо, мамо! Скъпа моя, колко е хубаво, че си дошла!” И изобщо не се срамува от старата си селска майка…
Такъв е плодът на късната ми любов. Тя замълча, по миглите й блестяха сълзи и тя се замисли. Аз не се намесих, не задавах въпроси. Лицето ѝ беше изпълнено с радост и майчинско щастие, което никой не можеше да разбере.
