Бях на 17 години, когато майка ми се омъжи за втори път. Някак си веднага се оказах на заден план – любовта не беше за мен. Можех да отида да живея при приятел за една седмица и след това да се върна у дома, никой не ме питаше къде съм, какво правя, връщах се жива и здрава. Накратко, година по-късно си намерих гадже и един ден това се случи…
Имах гадже, с което се срещах, а той имаше голяма група приятели и приятелки, с които ходехме на дискотеки, на море, на планина и просто прекарвахме времето си. Беше забавно и интересно, а какво друго ти трябва, когато си млад?
Но този човек, въпреки всичките си положителни страни и взаимната ни симпатия, беше малко неуравновесен, особено когато беше щастлив, веднага започваше да спори с всички, да предизвиква конфликти и изискваше да му се подчинявам във всичко.
Чувствах се като в клетка – родителите ми нямаха нужда от мен, момчето, усещайки зависимостта ми от него, се възползваше от мен, а аз не знаех накъде да тръгна, въпреки че вече мислех за различни планове – да оставя всичко, да отида някъде и да започна да живея сама. И тогава един ден отидохме на къмпинг с голяма група от 20 души – приятели, познати, приятели на познати – повече от една четвърт от хората там бяха нови за мен. И сред тях се открояваше един млад мъж, нисък, набит, силен, тих и не особено забележителен.
Когато пристигнахме в гората, както обикновено, мъжете бяха заети с месото и палатките, а момичетата – с подреждането и закуските. И аз видях, че този човек ме гледа, но не му обърнах особено внимание – бях доста солидно момиче – здрав пясъчен часовник, всичко беше с мен – много хора ме гледаха. А вечерта всички вече празнуваха (беше рожденият ден на един от присъстващите) и моят младеж отново започна да буйства. Първо се скара с някого, после се скара с мен. А после започна да ми сочи: иди там, направи това, ела при мен, махни се от мен.
Толкова ме умори, че се обърнах, отидох в гората, седнах на един пън и твърдо реших, че нещо трябва да се промени, не исках повече да се срещам с него и не исках да живея вкъщи, а и бях уморена от всичко, какво да правя, как да живея по-нататък? И тогава се появи онзи як човек, помоли ме да седна до него, представи се като Ярослав и ме попита нещо дребно. Някак си се получи, че три-четири часа си говорихме, смяхме се и разговаряхме. Той ни донесе някаква храна от масата, сложихме я на тревата и беше толкова вкусна!
Седяхме заедно и си говорехме… Всички в лагера вече се бяха успокоили, разпръснали се по палатките си, а ние продължавахме да си говорим – за живота, за най-различни неща. Той се оказа военен – беше завършил местния колеж, офицер, в отпуск преди да замине за местоназначението си в другия край на страната. Разказах му за живота си и за плановете си да променя нещо. Разговаряхме добре. На следващата вечер се прибрахме у дома.
Доведоха ме вкъщи, оставиха ме на входа, аз седнах на една пейка, не исках да се прибирам вкъщи и тогава Ярослав изведнъж се приближи до мен, седна до мен, седя мълчаливо три минути и ме попита: – Ще се омъжиш ли за мен? Имам нужда от съпруга, а ти си хубава, весела, виждам, че си икономична жена, а и е по-забавно да отидете някъде, където никога преди не сте били заедно. Аз също мълчах, гледах го, в очите му имаше такава надежда и си мислех – какво мога да загубя?
И казах, че ще изляза. Оженихме се много бързо. Казах на майка ми и тя беше щастлива – да се омъжиш за офицер беше най-голямата мечта на много момичета и техните майки. Не бяхме подготвили нищо, имах една лека рокля от дипломирането ми и я подписахме, седнахме четиримата – аз, съпругът ми, майка ми и доведения ми баща (Ярослав имаше само един брат, останал в семейството, той не можеше да дойде). И семейният живот започна.
Ярослав се оказа много мил, нежен и внимателен мъж. Не вдигнах нито един куфар, не носех никакви тежести, той ме закриляше по всякакъв начин, а аз се опитвах да подредя живота си. Да, животът на един военен не е захар – това е отделна песен, – но, както по-късно разбрах, е било късмет, че е служил в града, а не в някой отдалечен, забравен гарнизон. Намерих си работа – устроих се като продавачка в магазин и животът продължи както обикновено.
Няма да описвам всичко, през което преминахме, ще кажа само, че сме женени от 15 години, обожавам съпруга си, той също ме носи на ръце, имаме син, когото баща му много обича. Съпругът ми има успешна военна кариера, а с негова помощ и подкрепа аз завърших университет и си намерих добра работа. Наистина сме щастливи и понякога се улавям, че си мисля – какво щеше да стане, ако тогава му бях отказала?
И при тази мисъл ме облива студена пот. Мисля, че просто съм имала късмет, а може би някак си съм усещала, че няма да се чувствам добре и комфортно с този човек, а може би просто много съм искала да променя нещо в живота си, да имам до себе си човек, който има нужда от мен, че съм положила всички усилия това най-накрая да се случи… Така се случва; благодарна съм на съдбата, че тогава ми подсказа правилното решение.
