Имахме дълголетна прабаба. Тя беше на 90 години и живееше в селото. Но с напредването на възрастта й ставало все по-трудно да се справя сама с голямата си къща. Така възникна въпросът – кой ще отиде да живее при баба ми?
Родителите ми изобщо не бяха готови за това. Бяха напълно щастливи в града, баща ми работеше като охранител, а майка ми – в същия офис, който той охраняваше. Водеха спокоен живот и не възнамеряваха да правят каквито и да било промени.
Сестра ми се омъжи, тя и съпругът ѝ също живееха в града. И младоженците не искаха да се преместят в селото. По това време имах две малки деца. Синът ми беше на 5 години, а дъщеря ми – на 3 години, но ми беше толкова жал за баба, не можех да я оставя съвсем сама… говорихме със съпруга ми и решихме, че ще отидем в нейното село да живеем с нея.
От селото на баба ми до работата на съпруга ми се стигаше само за 40 минути с кола. Започнахме да даваме апартамента си в града под наем, а парите инвестирахме в къщата на баба ми. Въведохме газ, направихме добра тоалетна, преустроихме банята и построихме ограда. Въпреки че баба ми беше стара, тя винаги ми помагаше с децата, дори ходеше с тях на реката.
Всеки уикенд ходехме на риболов в гората като семейство. Но след 5 години баба ми почина. Буквално на втория ден от погребението съпругът на сестра ми безцеремонно попита: “Как ще разделим къщата? Каква наглост… още през първата година, когато се преместихме при баба ми, тя направи договор за дарение за мен.
Няма да продаваме къщата, щастливи сме тук. Когато сестра ми разбра, че къщата е само моя, започна да крещи. Аз останах без думи. Добре, че съпругът ми им каза директно и рязко, че нямат право на къщата, за да могат да се махнат.
Сестра ми все още разпространява клюки за мен и ме клевети зад гърба ми. А майка ми продължава да се опитва да ме убеждава да се откажа от къщата и да разделя парите, което аз определено няма да направя.
