През 38-те си години преживях много, но смятам, че загубата на сина ми е най-важната трагедия в живота ми.
Още след раждането им, в болницата, акушерката щастливо ми каза, че имам близнаци, и аз веднага изгубих съзнание, а когато се събудих, ми казаха, че единият от синовете ми се е родил слаб. Нямало никакъв шанс да доживее до следващия ден…
Тогава светът ми спря, в главата ми за няколко секунди преминаха най-горчивите и мрачни мисли, но реших да посветя живота си на другия си син, докато ме чака в рая. Така и направих, кръстих сина си Ерик, винаги съм обичал това име и винаги съм се старал да се уверя, че той има прекрасен живот и че той е приятен и интересен за него.
През всичките тези години, прекарани със съпруга ми и Ерик, престанах да липсвам толкова много на сина си и намерих щастието и утехата си в Ерик, така да се каже.
И тогава един ден, след като бях изпроводила Ерик до вратата на входа, докато той отиваше на училище, едва бях затворила вратата на апартамента, на прага на дома ми се появи възрастна жена: “Не мога да живея повече така. Синът ви е жив, но аз не знам къде е. Тогава бях принуден да излъжа, но тази лъжа ме измъчва вече много години.
Разпознах старата жена на ръба на срива като акушерката, която ми беше съобщила ужасната новина. Поканих я в дома си и там тя ми разказа цялата истина. Оказа се, че по онова време един бизнесмен от Италия е купил целия родилен дом, за да може да си вземе едно от момчетата, родени в този ден, и моят син е имал лошия късмет да бъде едно от тях.
Жената каза, че имала нужда от парите, които й предложили тогава, защото майка й била тежко болна и операцията струвала много пари. Когато научих истината, не знаех какво да правя, но по съвет на един психолог не потърсих сина си. Сега той е възрастен, живее някъде в Италия, води живот на чужденец, въпреки че имаме гени и биологична връзка.
