Когато бях на 22 години, срещнах бъдещия си съпруг, който беше с 14 години по-възрастен от мен. Нека ви разкажа как се запознахме. И двамата бързахме да стигнем до офиса. Аз отивах на интервю за работа. И двамата бързахме и не се забелязвахме.
В същото време се вмъкнахме във вратата и се държахме един за друг. Бях наета като секретарка на ръководителя на фирмата, който беше мой опонент на входната врата. В продължение на две седмици работихме като нормални хора, но в края на втората седмица той се появи на вратата ми с разкошен букет цветя.
Три месеца по-късно се оженихме и тогава започна адът. Отначало ми харесваше, че той решаваше всичките ми проблеми и не ме въвличаше в своите, но после разбрах, че просто не ми има доверие и ме смята за късогледа. По-късно той изобщо ме лиши от гласа ми. Не участвах в нито една област от живота му. Той вземаше всички решения вместо мен. Дори реши в какъв цвят да боядисам косата си.
Малко по-късно започна да повишава тон, да хвърля предмети по мен и да ме нарича с не най-приятните думи. След шест месеца живот в златна клетка забременях. През цялото време, докато бях бременна, съпругът ми никога не ме е посягал. Отнасяше се с мен като с кралица, носеше ме на ръце, глезеше ме с подаръци и комплименти.
Мислех, че той се е променил, или по-скоро синът ни го е променил, но грешах. След раждането на сина ми съпругът ми започна да се държи с мен по-строго. Не минаваше и ден без побой.
За дума, изречена в неподходящ момент, за неправилна подредба на масата, за това, че съм си сложил крак или дори за безвкусно кафе, получавах шамар по лицето, гърба или стомаха, в зависимост от това коя част нямах време да защитя.
По онова време не се чувствах като съпруга, а като домашен любимец, когото обучават да използва кофата за боклук и го бият, когато сгреши. Бях на 24 години и цялото ми тяло ме болеше, бях на ръба на колапса и нямаше нужда да говоря за психиката си. Реших, че в моя случай разводът е единственият начин да ме спаси.
Да не забравяме, че съпругът ми разполагаше с неограничени пари, каза, че ще му трябват няколко минути, за да ме лиши от сина ми. Колкото и да мечтаех за нормален живот без насилие, синът ми е моето крило, без него съм за никъде. Сега живея със сина си под един покрив.
Тези рани под очите ми и по цялото ми тяло няма да имат време да заздравеят. Това е нещо обичайно за мен, но пиша тази история с надеждата, че някой ще ми помогне да се измъкна от този ад с детето ми, което расте в нездравословна атмосфера.
