Майка ми получи инсулт и се парализира от едната страна, затова решихме да я приютим. Сестра ѝ не искаше да я приеме, защото имат деца и за нея няма място в едностайния апартамент. Обмисляхме варианта за медицинска сестра, но финансите ни не ни позволяваха да го направим, а сестра ѝ отказа да ни даде пари.
Мислехме, че можем да ходим при нея, да я посещаваме, но и този вариант отпадна, защото не можеш да я оставиш сама, а и не е изгодно да ходиш през целия град, за да я посещаваш по няколко пъти на ден. Бяха минали шест месеца, откакто майка ми живееше при нас, не ни притискаше, дотогава почти се беше възстановила.
Решихме да я поканим да живее при нас за постоянно, мислехме, че ще ни помага, ще се грижи за децата, те вече не бяха малки. Всичко беше наред, докато не чух майка ми да говори със сестра ми по телефона: – “Дъще, всичко ще бъде наред.
Ще продадем апартамента ми и ще изплатим ипотеката ти. Използвайте останалите апартаменти за Лили, за да купи апартаменти в града, защото тя ще трябва да живее някъде, когато отиде да учи.
След това майка ми ми разказа за плановете си: “Сине, ти нямаше нищо против да живея с теб. Ето защо реших да продам апартамента, за да помогна на сестра ти. – “Мамо, никога досега не съм бил толкова нервен, винаги съм постигал всичко сам, никога не си ми помагала, сам получих образованието си, сам купих колата за семейството и от нулата построих къщата, в която живееш с нас.
Не мога да кажа същото за сестрата на Гена, Елена, чиито родители платиха за сватбата ѝ и чиято майка ѝ даде пари за първоначална вноска за компютър. И знаете ли какво ми каза тя? Никой не помага на Елена, освен мен.
В този живот баща ми ми помагаше, когато беше жив. Ходихме заедно да купуваме строителни материали, заедно положихме основите на къщата, може да се каже, че той ме научи на всичко в живота.
След този разговор реших да заведа майка си при дъщеря си и да я оставя да се грижи за нея. Може би съм постъпила зле с майка ми, но просто ме изнервяше, че тя изобщо не ме оценяваше.
