Спомням си, че когато бях на шест години, погледнах майка си и тя ми каза: “Мария, трябва да поговорим, жена с жена.
Смутена, я попитах за какво иска да говорим. – Трябва да казваш “кой”, а не “какво”, когато говориш за хора, – поправи ме тя, – и трябва да поговорим за мъже.
– Добре, кажи ми, какво те притеснява?” – изненада се майка ми и попита. – Не е това, знаеш отговора на въпроса си, – уточних, – притеснявам се за баща ни! Майка ми ме помоли да обясня какво съм казал, а аз казах:
– Не притеснявай баща си през нощта!” Тя се притесни и попита защо не спя през нощта. Опитах се да я успокоя: “Спя. Обещавам.
Но докато заспя, често те чувам да повтаряш на татко: “Колко време можеш да седиш на този компютър? Изключете го вече! Легни си”.
Нали разбирате, че татко не играе на компютъра? Той работи, изкарва пари. И после ми купува играчки? Мама въздъхна и каза: “Разбира се, дъще! Ти си права. Разбирам всичко. Обещавам да се справя по-добре.
Казахте ли всичко, което искахте да кажете? С радост отговорих, че сега ще подредим масата, защото баща ми скоро ще се прибере от работа.
Бързо подредих чиниите, за да можем да седнем да вечеряме с него, когато пристигне, без да губим време да се суетим около подредбата.
