Може би наистина сме водени от съдбата. Този ден всичко се обърка. Алармата не звънна, а преди да си тръгна, разбрах, че съм забравила да изключа водата в мивката, влезе гъба и започна наводнение. След това микробусът просто прелетя покрай мен и аз реших да хвана кола.
Един красив джип спря, нещо в него ме обърка, но закъснях и се качих. Казах му къде отивам. Струваше ми се, че мъжът не ме разбира, затова повторих, като добавих към думите си една забележителност, която всеки в града знаеше точно. Шофьорът мълчеше през цялото време, а когато пристигнахме, се опитах да му дам пари, но той кимна мълчаливо, давайки да се разбере, че това не е необходимо. До вечерта вече бях забравил за него.
Бях уморена от работа, затова едва дочаках вечерта и се прибрах вкъщи. Но когато излязох, видях същата кола и шофьора, който ме беше закарал. Той ми подаваше букет цветя и бележка: “Здравей, аз съм Кирил. Напълно глупав съм, но съм много приятен човек. Хайде да се опознаем.” Не можах да разбера дали се шегува или не, но той написа на лист хартия: “Мога да чета по устните”. Обърнах се и си тръгнах, без да взема букета. Ако това е шега, не е смешно, а ако е истина, нямам нужда от такава връзка. Макар че, разбира се, наистина исках връзка – дълго време бях сама – но в този момент по някаква причина това беше много объркващо и ми се струваше трудно.
На следващия ден той отново ме чакаше, а след това отново, две седмици по-късно, се отказах. Приближих се до него и казах, че съм готова да седна в едно кафене. Оказа се, че той е наистина готин човек. Говорех, а той внимателно гледаше лицето ми, четейки думите по устните ми – отначало това ме обърка, но после свикнах.
Той набра бързо отговора на смартфона си. Все пак беше трудно, защото много хора ни гледаха. Четирите месеца, през които се срещахме, бяха най-щастливите, а аз прекарвах цялото си свободно време в учене на жестомимичен език.
Понякога беше много объркващо, но се справях. И тогава той ми предложи брак. Аз се съгласих да се омъжа за него. Срещата с родителите ми беше много трудна. Майка ми го прие зле, както той, така и новината за сватбата. Когато останахме с майка ми насаме, тя започна да ме разубеждава, както и останалите. Каза ми колко трудно би било да общувам с него в компания, колко трудно би било за децата и т.н. За мен проблемът му беше просто дреболия, не засягаше живота ни, чувствата ми, но за тях беше просто неприемлив.
Все пак се оженихме. От моя страна дойдоха само няколко приятели, родителите ми не дойдоха на сватбата – казаха, че съм ги предала. Животът ми не е по-различен от това, което беше преди. Понякога е трудно в компанията, приятелите ни не разбират руски и им отнема много време да чакат съпруга ми да набере телефона.
Аз, разбира се, озвучавам това, което той казва, но това обърква приятелите ми. Женени сме от осем години – седемгодишният ни син познава отлично езика на тялото и общува с баща си. Той няма проблеми със слуха или говора си. Едва няколко години след раждането на внука ѝ майка ми започна да се размразява и да ни идва на гости, но виждам, че все още се чувства неудобно със съпруга си. Не знам защо; надявам се, че е защото не го е приела веднага.
