Микита е отгледан от баба си и дядо си. Момчето почти не си спомняше родителите си – само смътни фрагменти, късчета памет…
Израсна с баба си и дядо си. Микита знаел, че баща му е попаднал в катастрофа и е загинал, а за майка си дълго време не знаел нищо, сляпо я чакал, докато един ден, когато я попитал къде е майка му, баба му изгубила ума и дума и казала: “Откъде да знаем къде е майка ти? Сигурно е замръзнала някъде в някоя снежна преспа… кой я познава, този пияница? Микита не можеше да повярва, но дядо му го успокои, като каза, че той и баба му винаги ще бъдат до него и никога няма да го изоставят.
Беше почти така. Скоро след това Микита се оженил, отворил собствен ресторант, който скоро се превърнал в най-добрия в града, а когато му се родил син, го кръстил Анатолий в чест на дядо си. Микита бил благодарен на баба си и дядо си, защото те го направили такъв, какъвто бил, и ако не били те и връзките им през 90-те години, вероятно цял живот щял да живее с жена си в апартамент под наем и да пести за собствено жилище. Всичко вървеше чудесно за Никита, с изключение на една непостоянна жена, която постоянно се навърташе пред ресторанта му.
Полицията дори я отвеждаше няколко пъти, но тя се връщаше на центъра всеки втори ден. Един ден Микита видял сервитьорката си да храни тайно една жена пред служебния вход на ресторанта. Между тях се случило нещо и бездомната жена казала: “Всичко е наред, дъще, щом имаш хляб и вода, всичко е наред.” “Какво казахте?” Микита не можа да сдържи изненадата си.
“Не крада храна, нося си я от вкъщи.” – “Какво казахте?” – Никита отново се обърна към бездомницата. Има една поговорка: “Докато има хляб и вода, всичко е наред.” – жената обясни, че не я познават много хора… Не се карайте на момичето, то искаше да ми помогне. Няма да ме видите повече, не се притеснявайте. С това жената стана, за да си тръгне, но Микита я покани в кабинета си и й каза да сготви нещо, докато разговарят. – Как се озова на улицата? – попита мъжът. – О, сине, това е дълга история…
Ожених се по любов. Със съпруга ми много се обичахме, но родителите му не ме харесаха веднага… те бяха по-високопоставени в семейството.” – Как се казваше съпругът ти?” – Микита не можа да се сдържи да не попита. – Антон… но не ми беше писано да се радвам дълго на любовта на съпруга ми… Когато синът ни беше на две години, съпругът ми претърпя автомобилна катастрофа… – А как се казваше синът ти? – Микита, моят Микита… – Да, и тогава… тогава какво се случи? – И тогава… Надявах се, че в такъв труден период свекърва ми ще ме подкрепи, защото нямах никого другиго на света, бях сираче…
Свекърът ми имаше добри връзки в града. Обвини ме, че съм откраднала пари от магазина, в който работех, вкараха ме в затвора за две години, лишиха ме от родителски права, от жилище, от всичко, което имах… и никога повече не ми позволиха да се доближа до сина си… – И… как се казваше свекър ти?” Микита попита почти разплакана.
Никога няма да забравя това име – отвърна жената и погледна в пода. Микита коленичи пред бездомницата, извини се, че я е отблъсквал от ресторанта през цялото това време, и след това ѝ разказа всичко. Накрая, след 30 години, майката и синът се намерили. Дълго плакали, прегръщайки се един друг. Сега майката на Никита живее с тях. Тя се разбира добре със снаха си и помага на двойката за детето им.
