Зоя Макаривна отгледала четири деца: двама сина, които наричала соколи, и две дъщери-принцеси. Майката се въртеше като катерица в колело. Тя не мислеше за себе си – само за децата си. Имаше съпруг само в паспорта си, защото той живееше свой собствен живот, а Зоя не искаше да извади наяве това, което кипеше в сърцето ѝ.
Утешаваше се с надеждата, че децата ѝ ще пораснат и ще оценят усилията ѝ – че е държала на раменете си всички кътчета на къщата. Това беше истината. Защото когато в семейството имаше някакви проблеми, мъжът просто правеше недоволна физиономия, а жена му и децата му нямаха никаква подкрепа от него. Вместо да помага, той всеки път вдигал скандал. Децата не получаваха никаква помощ от баща си, нито пък топлина или обич. Но минали години и синовете и дъщерите й пораснали.
Зоя се надявала, че топлината и любовта, които влагала в сърцата на децата си, ще й се върнат стократно. И един ден решила да ги събере всички в семейния дом по случай рождения си ден. Особено след като дълги години го беше празнувала в далечна Испания без семейството си. Мечтаех да върна децата в детството им с незабравими спомени. Исках те да запомнят тази среща и да я помнят дори когато майка им си отиде от този свят. Мислех си, че за пореден път ще чуя от тях топли думи, които ще докоснат сърцето ми, както преди бях избърсал сълзите от обидите на майка си. Когато казваха: “Мамо, ти не живееш, а измъчваш живота си”.
Въпреки че бяха малки, те я разбираха. Зоя беше убедена, че децата ѝ не могат да разсеят състраданието, любовта към майка ѝ и благодарността ѝ за дългогодишните ѝ пътувания, за да печели пари. В края на краищата тя работеше за тях. Надяваше се, че децата ще стоплят с присъствието си самотата ѝ и сърцето на майка ѝ, наранено от несправедлива съдба.
Спомените на Зоя бяха покрити със синкава мъгла на времето. Спомняше си къщата на една стара испанка, Регина, за която беше работила десетилетие и половина и която помнеше заради добрите ѝ, правилни съвети.
По онова време обаче Зоя не слушаше господарката си, а продължаваше да пълни децата си с Еврика, от която те не можеха да се наситят. И Реджина каза: “Зоя, аз вече съм на деветдесет и пет години. Изслушай ме. Толкова години си изпращала пари на децата си. Ако нямате достатъчно, запазете ги за старините си, защото животът минава бързо. Не изпразвайте джобовете си, защото така или иначе няма да ви стигнат. Те ще свикнат с това, а навикът е лошо нещо. Не знаете какво ви очаква.
Не дай си Боже да се разболеете, а децата ви ще ви гледат накриво, защото ще харчат собствените си пари за лечението ви. Няма да се съобразяват с факта, че сте им осигурили апартаменти и коли. Всичко това ще остане в миналото.” Регина напомни на Зоя, че ще остарее в Украйна, защото тук са нужни здрави млади хора. Зоя Макаровна обаче само се усмихна, слушайки съветите на мъдрата испанка.
“Имам четири деца – отвърна тя, – ако не синове, то дъщери ще ми помагат да тегля каруцата за старини.” А Регина се престори, че не забелязва слепотата на Зоя за майчината й любов. Продължаваше да гледа със съчувствие как тя изпраща пари на ненаситните си деца. Мислите на Зоя Макаривна бяха нарушени от звука на коли, които спираха в двора. Чувстваше се добре, защото колите бяха купени с нейните пари. Тя излетя като лястовичка на прага. “Деца мои, скъпи мои – каза тя и прегърна всяко от тях.
“Защо ни събрахте?” – попита най-голямата си дъщеря. “Исках да седна с теб на празничната трапеза – обясни Зоя Макаровна, без да споменава рождения си ден, – а също така искам да ти покажа някои неща, които пазя от много години и които ми напомнят за твоето детство. Как се протягаше към мен, когато се прибираше от работа, увиваше ръце около врата ми и ми казваше колко много ме обичаш. Тогава бях най-щастливият човек, а ти беше смисълът на живота ми. Само ти.” Зоя говореше сякаш на себе си. Възрастните ѝ деца бяха далеч от майка си в мислите си. Те гледаха безразлично детските си играчки.
Най-малкият син каза: “Виж, мамо, вече е скъсано, лягай да спиш. За какво ти е този боклук?” “Мислехме, че вече сте избрали къща. Защото все пак ще ни трябват пари”, каза най-големият син. Дъщерите поклатиха глави в знак на съгласие с брат си.
“От колко време си вкъщи?” – попита най-голямата. Този въпрос прободе Зоя в сърцето. “И къде ще отида от дома си, когато здравето ми е подкопано от приходите?” – попита тя, вместо да отговори: “Приходите вече не са за мен.
“Защо?” – попита по-малката дъщеря – “Стефа Григориевна е с пет години по-възрастна от теб и все още помага не само на децата си, но и на внуците си от чужбина. А ти казваш, че това не е за теб.” И тя дръпна от цигарата си, като гледаше през прозореца и не забелязваше сълзите, които пълнеха очите на майка ѝ. И изведнъж думите на Реджина сякаш дойдоха в съзнанието на Зоуи.
Веднъж тя ѝ беше казала: “Много пъти ще си спомняш за съвета ми, но ще бъде твърде късно.” Децата седнаха на празничната маса и обядваха. Никое от тях не помнеше кой ден е. Натовариха покупките в куфарите и тръгнаха към града. Зоя дълго ги гледаше как вървят. Не откъсваше поглед от пътя дори когато колите изчезнаха от полезрението ѝ.
Спомените преминаха през съзнанието ѝ като уплашени птици. “Деца мои!” – викаше отчаяно майка ми в празната къща, – “Спестих за сладолед! Беше ми жал да си го купя в тази гореща Испания. Дадох всички пари на теб за твоите нужди.” Сърцето на майка ѝ се разби, а в очите ѝ се появиха сълзи. Една съседка влязла в къщата, за да разбере каква почивка има Зоя, защото откакто спряла да пътува в чужбина, децата и внуците ѝ рядко я посещавали. И когато Кристина прекрачила прага на къщата, се вкаменила от това, което видяла: Зоя лежеше на пода, притиснала до гърдите си детска играчка, мокра от сълзи. Неподвижните ѝ очи гледаха към света, но с безразличен поглед.
