Вече съм на 51 години и наскоро се разведох със съпругата си, с която живях повече от 30 години. Работата е там, че срещнах едно младо момиче и се влюбих до уши в нея. В някакъв момент семейният живот стана непоносим за мен.
Съпругата ми мрънкаше от сутрин до вечер, крещяха и плачеха децата. Беше просто невъзможно да се спи. Дори не говоря за другите ми връзки. И Юлия се превърна в моето спасение. Тя често повтаряше колко много ме обича и цени.
Искам да отбележа, че да чуеш такива думи е много приятно за всеки мъж. Затова не можах да се въздържа да взема окончателното решение да напусна семейството си и да започна ново. Разбира се, жена ми плачеше, а аз се страхувах, но просто не виждах друг изход.
Разводът продължи един месец.
Веднага след като приключи, с Юлия се оженихме. Тя се оказа доста разглезена, но пък поддържаше страхотна къща. А готвенето ѝ беше като приказка. За мен тя беше като дете – цялото ми внимание беше свързано само с нея.
Но минаваха седмици и месеци и за мен отново ставаше все по-трудно и по-трудно. От домакиня тя се превърна в безразличен човек: дрехите ѝ се въргаляха по пода, боршът в тенджерата вече не ми харесваше… Скоро разбрах каква грешка съм направил. Вместо да се опитам да спася семейството, за което се бях грижила 30 години, просто избягах, вместо да се справя с проблема. А решението се оказа временно.
Веднъж казах на Юлия, че ако не промени поведението си, ще я напусна.
Тя просто си събра нещата и каза: „Е, връщай се при старата си! И какво ми остана накрая? С нищо. Живея при майка си и всеки ден мисля за живота си. Не мога да си простя за това, което направих, не мога да се опомня.
Много пъти се опитвах да поискам прошка от жена си, опитвах се да се върна в семейството – но тя просто ме игнорираше, затръшваше вратата пред лицето ми. Мисля си за един живот, който е загубил всякакъв смисъл…
