Катерина продава кравата и отива в града при дъщеря си. Не написа писмо, искаше да я зарадва. Ирина очакваше гости днес.
В стаята беше сложена дълга маса. След това започнаха да пристигат гостите. Дъщерята помоли майка си да не сяда на масата, защото щяло да бъде “неудобно.” Леля Катерина потъна тежко на овехтялата тъмна пейка под старата череша. Извади от джоба си износен плик и внимателно, сякаш щеше да се разпадне на пепел в ръцете ѝ, разгърна с надраскани ръце бял лист, изписан с малки мъниста от думи.
Писмо от дъщеря ѝ. Първото от шест месеца насам. Със старите си ослепели очи майка ѝ внимателно прочете писмото отново и отново, въпреки че вече знаеше всяка дума наизуст. Може би сега, с бръснатото майчино сърце, тя щеше да усети някакъв таен смисъл между тези малки редове. Смисъл, който до този момент не беше доловила. “…Живея добре, не се притеснявай. Имам достатъчно пари, макар че не мога да кажа, че имам допълнително. От три години съм без Павло, така че съм свикнала. Той редовно плаща издръжката на Оксана, понякога дори й носи подаръци.”
Сърцето на леля Катерина се свива: внучката й расте без баща, а така съдбата е наказала дъщеря й. Може би за някои от нейните, на майка ѝ, грехове? Какви грехове? През целия си живот, още от ранна възраст, съм работил усилено. Отгледах дъщеря си сама, защото Петро беше убит на полето. Въртях се като катерица в колело, за да изправя дъщеря си на крака. Изпратих я в града. Дори ми помогна да си купя апартамент, макар че не беше лесно… Отглеждаше няколко диви прасета, докато здравето ѝ позволяваше да ги избягва, и насъбра толкова много градини, че прекарваше дни и нощи в тях.
Взех картофи за Одеса и месо за Москва. Запазих всичко, което можах, в дървена кутия, изрисувана с петли. Понякога тя не отиваше до магазина с месеци и не купуваше нищо за себе си нито за стотинка. От какво има нужда една стара жена? Тя все още има някакви парцали – поправя ги и продължава. Сама си печех хляба, сама си печех сладките картофи… иначе тя, Ирина, щеше да отиде в града.”… Наскоро ремонтирах апартамента си. Вложих толкова много пари в него, че не можете да си представите.
Но е красива! Ще ви изпратя няколко снимки в някое от писмата си. Ще ви изпратя снимка на Оксана, както поискахте. Няма да я разпознаеш – тя е пораснала, с половин глава по-висока от мен…” Сърцето на леля Катерина отново се сви. Толкова много искаше да види, да прегърне и да погали внучката си!
Изминаха почти две години, откакто я видях за последен път. Тогава Оксана беше още много млада. Докато внучката й спеше, баба й отиваше в гората на разсъмване и събираше ягоди за нея. Момичето много ги обичаше, както и топлото мляко, което току-що беше получило от Василиса… Старата Василиса остана при нея… Тя вече почти не даваше мляко, но не можеше да даде кравата на колекционерите: стана близка с добитъка като с човек. Дори разговаряла с него, оплаквайки се от самотния си живот и горчивата си съдба.”… Никога не намирам Оксана вкъщи: тя идва само нощем. Ходи на уроци по френски, оформя се, ходи по барове с приятелите си и с господата…” “Оформяне… какво е това?
Старицата откъсна очи от писмото. Сигурно е нещо хубаво, защото как може дъщеря ѝ да ѝ позволи да направи нещо лошо? Катерина си спомни за младостта си. Две поли за смяна, две ризи – една за празниците, една за всеки ден. Един чифт обувки. Това е целият тоалет. Но роботите!”… Наистина бих искал да те видя, мамо. Как си? Как си? Бих искал да поговоря с вас поне един час. Но не мога да дойда: трябва да работя. Тази година успях да получа ваучер от профсъюза за море, за санаториум. Върнах се вкъщи и тогава се случи инцидент: съседката ми имаше наводнение, така че таванът и тапетите ми бяха откъснати и трябваше да правя ремонт. Не можех да избягам отново при теб, а и нямах пари…
Катерина дълго седя в тежки размисли след тези думи. После стана и тръгна към къщата. В кутията с петлите тя преброи парите, които беше спестила за погребението. Котката се разплака… и отново седна. Тя седеше там, потънала в тежка мечтателност, в продължение на почти един час. Василиса я гледаше с големи тъжни очи. Тя разбираше всичко, въпреки че беше грубиянка. “Леле!” – изкрещя младата женица,
– “Колко дълго ще трябва да чакам?” Голяма, бистра сълза се търкулна по червеното око на Василина. “Това е! Сега Катерина няма да има с кого да разговаря… Колекционерът не й даде много пари за старата Василена. Но щяха да стигнат за пътуването и за подаръци за Ирина и Оксана. В края на краищата как би могла да пристигне с празни ръце?” Вечерта Катерина заколи трите най-големи кокошки и един петел. Тя ги изкорми. Извадих от мазето няколко буркана с гъби, сладко от ягоди и кисели краставички, които дъщеря ми толкова обичаше. Тя сложи всичко в една огромна шарена торба. Сложи парите в плик и го завърза здраво с носна кърпа. Дрънчащата мръсна седалка от втора класа във влака, шумът на гарата, после автобусът, раздрънканият трамвай. А след това трябваше да се вдигнат чантите! Едва успях да стигна до дома на дъщеря ми.
За мой късмет асансьорът беше повреден. В продължение на десет минути тя седяла на една пейка на входа и изненадано гледала млад мъж с високо, дългокрако куче, което приличало на велосипед. “Не се притеснявай, леля, няма да те ухапе”, успокоил я мъжът. “Катерина едва се добра до осмия етаж с тежките си чанти. Но неприятностите ѝ не бяха свършили. Никой не отговори на звънеца на вратата. Жената седяла върху чантите си в продължение на два часа, докато чакала дъщеря си. Тя едва я разпознала: Дъщеря й онемя от изненада. “Мамо, това ли си ти?” – най-накрая избухна тя. “Как? Откъде си дошла? Защо не написа телеграма?!!! Оказа се, че Катерина е пристигнала със закъснение. Ирина очакваше гости днес.
В стаята беше наредена дълга маса… Разговаряхме половин час. След това започнаха да пристигат гостите. Дъщерята помолила майка си да не сяда на масата, защото “ще бъде безинтересно и неудобно.” Катерина останала в малката стая до късно през нощта, слушайки шума и пиянските викове на гостите. Тогава влязоха внучката ѝ и нейната приятелка. Тя изтича за минута при баба си, целуна я и отиде в другата стая… На сутринта Ирина изтича на работа, а Оксана – на училище. Събрахме се късно вечерта. Вечеряхме заедно. Те бяха много щастливи от подаръците, които старата дама беше донесла, особено от парите. На следващия ден Ирина си купила вечерна рокля, а внучката ѝ – нов телефон и шестмесечен абонамент за плувния басейн. А на третия ден дъщерята казала на майка си, че ѝ е купила билет за връщане.
За утре… казали, че е трудно да се купи билет за тази дестинация, а някаква стара приятелка се отзовала и й помогнала по прищявка… На разсъмване сънливата и разчорлена дъщеря станала, за да изпроводи майка си. Внучката беше заспала. Катерина целуна спящата си внучка и си тръгна. На входа Ирина хвана такси, настани майка си, пъхна билета в ръцете ѝ и отново заспа… “Скоро ще се върнеш, Катя!” – обади се съседката, при която Катерина беше оставила кокошките и стария Рябок. “Мислех, че ще останеш там две седмици.” “И аз така мислех – прошепна си старицата.” “Липсваше ми!” – каза на висок глас на съседката. А после отиде в плевнята, където отскоро живееше собствената ѝ Василиса, и дълго, дълго плака горчиво, облегната на студената стена
