– “Слушай, Наташа!” – извика съседката ѝ Марина през оградата онзи ден, – “Къде отиде моят Васил напоследък? “Ако исках да взема твоя Васил, щях да го взема от теб – пошегува се Наталия спокойно, – а и старецът вече не ми трябва, имам си свой. Съседите си говореха така от години. Защото, когато били млади, Наталия и Васил се срещали, но се оженили за други хора. Васил се оженил за съседката на Зося – Марина, а Наталия се омъжила за приятеля на Васил – Максим. Така семействата им живели заедно повече от 40 години.
Децата са ходили заедно на училище. Всички се ожениха и останаха заедно до дълбока старост. Сега внуците им играят заедно, когато идват при баба си и дядо си на почивка. Неведнъж, докато работят в малката си градина, старите хора си почиват на границата и си спомнят за трудната си младост. В един такъв летен ден Марина изведнъж казва: “Знаеш ли, Наталка, шегите са си шеги, но ако умра преди Васил, моля те, погрижи се за него. Защото, ако няма кой да сложи една чиния на масата пред него, той няма да я вземе сам…
“Никой не знае кой за кого е предопределен да се ожени – каза Наталия философски, – но ние ще се държим заедно, ще си помагаме, независимо от всичко, независимо от това как ще се развие животът ни, кой знае какво ще се случи…” През есента Марина най-накрая си легна. Имаше чувството, че това ще е последната ѝ зима.
Така и стана. Васил прибра старата си вечеря и започна да брои дните от седмицата. Живееше от събота до събота, защото през почивните дни някои от децата или внуците му идваха на гости и тогава в колибата ставаше малко по-весело, децата се смееха и тичаха по двора. Те щяха да готвят за дядо и да вършат домакинската работа. В продължение на два дни къщата беше весела, а после, когато децата се връщаха у дома, отново се превръщаше в пустиня. Дори не исках да влизам там, където от всеки ъгъл се носеше само миризмата на патици. Наталия, както беше обещала на съседката си, се грижеше добре за Васил. “Не се разстройвай, Наталия – казваше той, – ние сме двама, а той е сам, жалко за него.
Аз ще бъда отново с теб. Но един ден Максим дойде при Васил, тъжен и замислен. “Предполагам, че ще трябва да отида в твоето пристанище”, каза той. Сънувах я през онази нощ и тя каза: “Скоро ще те взема да живееш при мен, защото на бедната Наталия й е трудно да се справя с две момчета, нека се справя с едно.” Казах й: “Тогава вземи със себе си твоя Васил. “Не – каза тя, – той не е мой, той е на Наталия. И аз се събудих. Беше очевидно, Васил, че тя ще ме вземе при себе си много скоро… Мъжете си говореха един на друг, мислейки, че разговорът скоро ще бъде забравен, и този път не казаха нищо на Наталка. Но два месеца по-късно Маряна наистина взе Максим да живее при нея. Съпругът ѝ не е изчезнал изведнъж.
И Наталия стана толкова самотна, колкото и онзи пръст. Тогава Васил Максимов ѝ разказа за съня, който е сънувал онази нощ. И тя си спомни как беше помолила Марин да се грижи за Васил, след като я няма. Когато Васил и Наташа бяха на една година, те наистина се бяха сближили. Децата настояваха, защото искаха само добро за родителите си. Казвали, че е страшно да живееш сам със стари, болни хора, но за децата това ще е добре.
“Сърцето на баща ми е разбито, може да стане рано през нощта, а няма кой да го изкъпе”, убеждавал леля си синът им Олех. “И кръвното ти налягане скача, затова е по-спокойно, когато има някой наоколо. “А какво ще кажем на майка ти и баща ми, когато ги срещнем там?” Лелята погледна към небето: “Може би сега седят заедно на ръба на рая и ни се смеят, като ни видят? – До тази среща ще мине много време, ще измислите нещо по-късно – намигна искрено Олех и добави, преструвайки се на сериозен: – Но съм сигурен, че са организирали всичко, за да ви подарят щастие…
