Старостта е страшна. Според всички закони, писани и неписани, възрастните хора заслужават уважение, достойнство и грижи. Те са носители на опит, те са мъдри… но вместо уважение, те често се оказват изоставени, ненужни и забравени.
По-младите роднини и дори децата изчезват от живота им, като не забравят да вземат всичко, което могат да носят. Бабите страдат сами, разболяват се и не знаят към кого да се обърнат за помощ. Не можем да ги изоставим.
Първо, кой, ако не ние, ще им помогне? И второ, кой ще ни помогне след това? Баба Даша седеше в стаята си и плетеше пуловер. Снаха ѝ влезе, без да почука. “Мамо, приготви се. Трябва да тръгваме.” “Не си ме предупредила, дъще”, отвърна баба ми жално. Тя разбираше къде може да изпрати снаха си и защо отлагаше разговора до последния момент.
Но попита с надежда: “Накъде?” “Ще видиш – усмихна се Вероника, – мисля, че ще ти хареса.” Баба Даша не спореше, нямаше смисъл. Тя още помнеше дните, когато синът ѝ беше жив: снаха ѝ се нагърбваше да обяснява действията си. Но когато той се разболя, тя се нуждаеше от много пари за лечението му. Вероника не е питала, но трябва ли една майка да пита? В онези ужасни дни те действаха като екип и последствията се поемаха по подразбиране.
Само че те мълчаха за различни неща. Тя, Дария Михайловна, продаде апартамента си и заведе сина си в чужбина при снаха си. Те отишли напразно. По подразбиране се предполагаше, че старата дама ще остане при Вероника и Андрей. Но очевидно Вероника имаше предвид нещо друго по подразбиране. По-късно тя разбира, че Вероника не е продала апартамента на нея и Андрий.
Двете жени не стават приятелки. Но и не си позволиха да се закълнат. И двамата се държаха прилично и не си пречеха един на друг. Единствената дъщеря на Андрий и Вероника обожаваше баба си. И тази любов беше взаимна. Старицата попита за нея: “Ще видя ли отново внучката си?”
“Да, ще я видите”, изненада се Вероника, “ще я вземем от училище…” “Не ми е казала”, помисли объркано старицата, “внучката ми също ще ме придружи до дома на старите хора…” Тя заспа по време на пътуването. Дозираше се с успокоителни, за да не избухне в сълзи, но прекали. Излезе от колата – планини наоколо. Река, мирис на цветя… Мечтаеше да има къща в планината… и река…
– Къща с градина – продължи Вероника, – и круши в градината… искаш ли ги? Оказва се, че Андрей ѝ е разказал за мечтата на майка ѝ, вече са се грижили за нейната вила. Но сега животът на овдовялата Вероника не беше приятен. Всеки сантиметър от апартамента ѝ напомняше за съпруга ѝ.
Затова тя реши да се премести. Продава апартамента и си купува къща в селото. “А за основната сума наех апартамент за Маша, защото тя ще се дипломира през пролетта”, продължи да разказва Вероника, “А ние вече сме тук с вас… ще се справим, нали?” “Разбира се, че ще се справим…” Баба Даша не издържа повече и се разплака. Сега вече всичко е наред.
