И това не беше достатъчно за Надежда, тя искаше и баща ѝ да ѝ даде пенсията си. Защото трябваше да научи по-малкия си син, а той беше похарчил толкова много пари за майка си и нямаше нужда от пари. Когато бащата не се съгласил, по-малката дъщеря го изоставила. По волята на съдбата сега живея в района на Днепър. Но веднага щом мога, отивам в родната си Полтавска област, за да посетя майка си.
Искам да й помогна и просто да поговоря с нея. Спомняме си много за баща ми, който го няма от 15 години. Завиждам на моите връстници, които имат жив баща. Този път автобусът закъсня с половин час. Втурнах се в салона и голямата ми чанта се заклещи във вратата. Изведнъж чух глас: “Позволи ми да ти помогна, дъще!”
Един пътник, който беше влязъл в автобуса преди мен, постави багажа ми до свободните седалки. Благодарих му и заех предложеното място. Мъжът се обърна към шофьора, за да уточни нещо, и аз успях да го видя. Трябва да е навършил седемдесет години. Нисък на ръст, той приличаше на бързо, пъргаво врабче, което бърза да си върши работата при всяко време.
Имаше загоряло лице с дълбоки бръчки и воднисти очи със сълзи на старец. Изпод кафявото му палто от изкуствена овча кожа надничаха полите на дълго тъмносиньо яке, а на краката си носеше ботуши. Когато седна до мен и сгъна уморените си ръце в скута си, си спомних за баща ми: той ги държеше точно така в моменти на кратък отдих. “Вкъщи ли отиваш или на гости, дъще?” – прекъсна мислите ми съседката. “На гости на майка ми” – отговорих аз.
“Не можеш да избягваш родителите си, това е голям грях!” – каза чичо ми и въздъхна тежко. Последните думи изрече с горчивина, с подсмърчане. Старомодната дума “грях” звучеше малко необичайно, тъй като съвременниците ми в повечето случаи бяха забравили за нея.
Отново си спомних за баща ми, който ме беше учил още от детството: “Грехът не е просто срамна постъпка, за която хората биват осъждани, той е голямо зло, за което Бог ще пита и осъжда! “. Съседът продължи да пита: “Трябва ли да ходиш чак до Полтава, дъще? Оттам до Кременчук… Вижте, аз също отивам в тези краища”, каза той и се оживи.
– “Ще бъдете ли мои спътници?” “Ще бъдем”, отговорих му в един глас. Започнахме да говорим. Първо за времето, после за политиката. После разговорът се насочи към децата и доведе чичо Васил (така се казваше моят спътник) до тъжната му история. Той беше живял през целия си живот в родното си село в Семеновския район.
Някога имал голямо семейство: съпруга и три дъщери. Не забелязваше как годините минаваха зад усърдната му работа и ежедневието. Дъщерите му пораснаха и се изнесоха. Животът на двойката тихо навлязъл в своята есен. Чичо Василий не се страхуваше от настъпващата зима – те имаха кой да ги топли.
Но преди около десет години съпругата му решила, че трябва да препишат къщата на най-малката си дъщеря, Надежда. Тя разказва, че животът ѝ не се е уредил: омъжвала се е три пъти, от всеки съпруг е имала по едно дете, живеела е в малък двустаен апартамент в областния център и не е имала изгледи да си намери жилище. Ето защо тя трябва да сложи рамо на детето. Когато старейшините разбрали, те били толкова обидени, че не посетили родителите.
Надежда идваше всяка седмица. Чичо Васил и съпругата му все още бяха в добро здраве, отглеждаха крава, кон и прасета. Дъщеря ѝ пристигаше в петък, а те я чакаха с кофа заквасена сметана, топено сирене и стотина яйца. Отглеждаха прасе, имаше сланина и месо. Тя товареше всичко в колата и отиваше в Кременчук, за да го продаде. Когато спести достатъчно пари, нае павилион и започна да ходи в Одеса, за да купува стоки. Търговията била оживена, така че Надежда имала добри пари, изпратила по-големите си деца в колеж и се омъжила за дъщеря си. Но майка ѝ се разболяла – получила инсулт.
Дъщеря ѝ я взела да живее при нея. Бащата останал да се грижи за фермата, но похарчил цялата си пенсия за лечение. Той се надявал, че съпругата му ще се изправи. Но тя почина преди шест месеца и аз се надявах, че баща ми ще продължи да й дава пенсията си. Защото тя има нужда да учи по-малкия си син, а той е похарчил толкова много пари за майка си. Той има ферма, засажда градина – има достатъчно. Но се съпротивлява, защото в селото трябва да плащаш за всичко: ток, газ, вода, оран, а какво да правиш, ако ти трябват спешно лекарства? Готов е да помогне на внука си да учи, но той сам ще определи своя дял. Тогава тя показва най-лошото си – толкова се ядосва! Крещеше, проклинаше баща си, казваше, че няма да се грижи за него, ако отслабне, няма да го погребе, ако умре, няма да дойде при него.
И изобщо, казала му да се махне от къщата ѝ. “Толкова ме обиждаше, че мислех, че няма да я преживея”, признава чичо Васил. “Някои хора казаха: “Отмени договора за дарение. Но аз бях достатъчно възрастен, за да продам фермата, както можех, и отидох при вдовицата на сестра ми в Сумска област. Отивам в родното си село, за да прехвърля своя дял на племенницата си.
Поне ще мога да благодаря на сестра си, че ме прие. Мъчи ме мисълта, че съм отгледала три дъщери, дала съм им всичко, купила съм им всичко, а не съм ги научила, че в живота трябва не само да печелиш хляб, но и да уважаваш хората! Това е моят грях и аз живея с него.” “Твой ли е?” – възмутих се аз, – “Това е грехът на дъщерите ти.” “Не казвай така. Ако един родител не е научил детето си на нещо, пуснал го е в света без житейски уроци, вината е преди всичко негова”, заключи моят събеседник. Сбогувахме се на автогарата.
Чичо Васил ме придружи до автобуса за Кременчук, помогна ми да пренеса чантата си и ми протегна ръка за довиждане. Стиснах работливата му, груба длан (тя беше бащински топла и силна) и усетих, че душата ми плаче тихо. Когато автобусът тръгваше, чичо Васил вдигна двете си ръце и дълго ми махаше с ръка. Спомням си огънатите му през годините рамене и прегърбената му възрастна стойка. А също и широката усмивка, която озаряваше лицето ѝ.
През целия път си мислех: защо в съвременния свят дебелината на портфейла все повече се превръща в мерило за ценности? Толкова сме загрижени за материалното богатство, че не сме способни да проявяваме любов и уважение към другите хора, често дори към родителите си. Защо много души са покрити със застояла краста? Или, както казваше чичо Василий, родителите ли са виновни, или обществото ни е толкова болно, че децата безсрамно пренебрегват вековните мъдри житейски правила, които са придобили от тях? Замислих се и за това.
Дъщерята на чичо Василий също ще стане стара и слаба един ден. Как ще се държат тогава нейните деца? Може да се окаже, че само в напреднала възраст се сеща за библейската заповед: “Почитай баща си и майка си, за да се удължат дните ти на земята, която Господ ти е дал. И това възпоменание-покаяние ще бъде закъсняло за баща й, за нея и за децата й
