Когато Зина беше на 6 години, съпругата ми почина. След това не изживях нито един ден за себе си. На погребението на съпругата ми ѝ обещах, че ще се грижа за дъщеря ни и ще я обичам заради нас двамата до края на дните си. Моята Зина израсна като умно момиче. Учеше с отлични оценки, помагаше ми вкъщи, готвеше точно като майка си: вкусно – ще си оближеш пръстите.
Мина време и Зинка влезе сама в университета. Там академичните ѝ постижения спаднаха значително, но това нямаше значение, защото дъщеря ми работеше по същото време и все още ми помагаше в домакинската работа. По-късно Зинулия се запозна с Михаил, а скоро след това го представи и на мен.
Той изглеждаше добър човек и аз бях много щастлива, когато децата казаха, че са решили да живеят с мен след сватбата. Именно след тази сватба всичко се обърка. Зет ми започна да ми говори, но не с мен. Непрекъснато беше груб, обиждаше ме и ми крещеше…
Ето защо, когато дъщеря ми предложи да продадем двустайната си къща и да купим голям апартамент в столицата, поставих едно условие: трябваше да регистрираме апартамента на мое име. Зет ми, както се очакваше, започна да крещи, като казваше, че не му имам доверие. Нямало какво да крия. Казах им директно: “Имам нужда от гаранция, че на стари години няма да остана на улицата. Ето, аз ще си отида, а апартаментът ще бъде ваш и ще можете да правите с него каквото си искате. Дъщеря ми и съпругът ѝ опаковаха нещата си, наричайки ме едновременно с това с най-различни имена, и два дни по-късно се преместиха в града.
След това Зина завинаги забрави за моето съществуване, но дълбоко в себе си се надявах, че дъщеря ми ще ме разбере и ще спре да се дуе. Няколко месеца след тази кавга беше моят рожден ден – 60-ият ми рожден ден.
Бях сигурен, че Зиночка ще ме изненада, затова почистих цялата къща, приготвих любимите ястия на Зина, облякох се и седнах на масата. Цял ден седях на масата, гледах през прозореца и чаках портата да се отвори и най-накрая да видя Зина. Чаках я до вечерта, а вечерта се преоблякох, легнах си, като оставих всичката храна на масата, плаках, говорех със снимката на жена си и не разбирах как съм заспал.
Толкова ли беше обидена дъщеря ми от мен, че дори не искаше да ме поздрави по телефона? Или може би нещо се е случило с нея? Е, моята Зинка не би могла да забрави стареца си така…
