Всичко това се случи тази сутрин в един автобус. Един млад мъж се качи с чанта, от която едва се подаваше военна униформа. След няколко минути телефонът иззвъня… Седяхме в един микробус. Влезе един млад човек.
Беше с цивилни дрехи. С пътна чанта, от която едва се подаваше военната му униформа. Той поздрави всички гръмко. Хората го погледнаха изненадано. Той седна до прозореца.
Очите му бяха невероятно светли от щастие. Всички го гледахме. Няколко минути по-късно телефонът му иззвъня. И тогава този пътник започна да говори. И целият микробус замръзна в очакване…
“Мамо, чуваш ли ме, недей да плачеш? Мамо, аз съм тук, чуваш ли? Почти съм вкъщи! Ще се видим след няколко минути, мамо! Мамо, не плачи! Имам десет дни отпуск! Мамо, толкова много ми липсваш!
Жените в микробуса не можеха да сдържат сълзите си. А младият мъж, потънал в разговор с майка си, дори не видя всичко това.
И в този момент всички разбраха, че като се има предвид състоянието, в което Украйна живее вече повече от 5 години, това бяха най-щастливите, най-желаните думи и за двамата – майка и син “Мамо, не плачи, аз дойдох!
