Анна Петровна се чувстваше много самотна. Днес е 70-ият ѝ рожден ден, но вместо да го отпразнува със семейството си, тя седи на една пейка на площада пред болницата и плаче. Нито синът, нито дъщеря й поздравяват майка си.
Поне подопечната ѝ не забрави и дори ѝ подари кърпичка, а медицинската сестра я почерпи с ябълки в чест на рождения ѝ ден. Анна Петровна беше в добър старчески дом, но персоналът там беше напълно безразличен към нея. Синът ѝ я доведе тук. Тя живееше в апартамента си, когато синът ѝ я помоли да му препише имота; той каза, че нищо няма да се промени и тя ще продължи да живее там.
Когато документите били готови, синът се преместил при майка си и нейната съпруга, а снаха му винаги била недоволна от всичко, което правела Анна Петровна. Синът се застъпи за майка си, а след това стана напълно безразличен към тези сблъсъци.
Тогава Анна Петривна започнала да забелязва, че синът и снаха ѝ често си шепнат. По-късно й казали да си събере нещата и да отиде в пансиона – за да подобри здравето си и да си почине. Майката го погледнала в очите и го попитала горчиво: “Ще ме вкараш ли в пансион за милостиня, сине?”
Синът казал, че е само за един месец, но така и не се върнал. Изминали цели две години, а нито синът, нито дъщерята посетили майка си. А най-лошото е, че тя е оскърбила дъщеря си заради такъв син. Анна беше от селото, там се омъжи за Петро, живееха бедно, но имаха храна от градината. И тогава един съсед от града дошъл на гости на родителите му и започнал да разказва на Петро колко добър е животът в града. Плащали му добре и веднага му дали жилище. Петро убедил жена си да продадат къщата, да купят апартамент и един стар Запорожец. Съпругът ѝ загива в катастрофа и Анна остава сама с две малки деца на ръце.
Тя работи денем и нощем, мие подове и чисти, за да спести някой лев. Мислеше, че ще изправи децата си на крака, а после те ще й помогнат. Но не се получи така. Синът ѝ винаги ѝ създаваше проблеми – или да изплаща дълговете си, или нещо друго. А дъщеря ѝ Дарина се омъжи и се опита да спести за собствен дом със съпруга си. По онова време майка ѝ давала всичките си пари на сина си и изобщо не помагала на дъщеря си, поради което Дарина често влизала в конфликти и казвала: “Ако не даваш на мен, не му давай, спестявай за старини.”
По-късно синът ѝ бил диагностициран с болест, която изисквала пари за лечение. В този момент дъщеря ѝ вече била спестила необходимата сума за жилище, но помолила за малко повече. Анна не знаела какво да прави: болестта на сина ѝ не била сериозна, но здравето му все пак било по-важно, затова му дала парите. Дъщеря ѝ се обидила, но не казала нищо и изтеглила заем заедно със съпруга ѝ. По-късно синът ѝ също се оженил и решил да си купи къща.
Дарина разбрала за това и й казала, че вече не е нейна майка и че ако й е трудно, не бива да се свързва с нея. И вече двайсет години те не си говорят. Ако можеше да върне времето назад, пак щеше да даде и на двамата, да научи сина си да бъде независим; толкова се срамуваше от дъщеря си, защото току-що я беше омъжила и се грижеше за сина ѝ. Мислеше си за това, когато изведнъж чу: “Мамо! Сърцето ѝ се разтуптя. Тя се обърна бавно. Дъщеря. Дария. Краката ѝ се подкосиха, едва не падна, но дъщеря ѝ се затича и я вдигна.
“О, отдавна те търся, брат ми дълго време не искаше да си признае, но аз го заплаших, че ще съдя апартамента, и той се раздели.” С това те влязоха в сградата и седнаха на един диван в коридора. Разговаряха дълго време. По това време Анна Петровна вече имала двама внуци и сега с благодарност помага на дъщеря си. Всички живеят заедно в тристаен апартамент и съпругът на Дария няма нищо против. Той и съпругата му са по цял ден на работа, а децата не скучаят вкъщи. Сега Анна Петровна е благодарна за всеки ден в семейството, където се чувства нужна, и е забравила дните в пансиона като лош сън.
