В очите на стареца се появиха сълзи, той излезе от колата, поклони се и каза: “Благодаря ти, сине”. И той отиде в старата си къща, като избърсваше сълзите си с ръка… Обикновено на това място, близо до автобусната спирка, има таксиметрови шофьори. Спрях там, за да не ми проблесне авария на колата ми на пътя, защото това обаждане беше наистина важно. Говорих само минута; през това време един сух старец, облечен в сако и вратовръзка, стана от пейката и като преместваше тежко краката си, дойде до прозореца ми. Леко почука по прозореца, дори не почука, а скромно го одраска.
Свалих прозореца и дядо ми ме попита тихо: – Сине, ти таксиметров шофьор ли си? ‘ Аз се сбогувах с човека на телефона и отговорих: “Не, не съм. “Не, отче, не съм таксиметров шофьор, къде трябва да отидеш?” “Не е далеч, на около три километра.” “Качвай се, отче, ще те закарам там.” Той се качи на предната седалка. Потеглихме.
Той дишаше тежко, просто защото беше много стар, и ми каза, че всеки ден пътува с микробус до клиниката, за което плаща 18 гривни. Всеки ден – 18 гривни. Но днес е бил задържан в клиниката и е изпуснал автобуса си, дълго е чакал следващия и не може да ходи. Седях и го слушах, много мисли се въртяха в главата ми и не знаех какво да кажа на този сух старец.
Попитах само за посоката, нищо друго; просто го карах глупаво и мълчах. Живееше в самия край на улицата, а къщата му с наклонен покрив почти не се виждаше иззад къщичките… “Е, сине, пристигнахме, ето, обърни се”, а старецът посегна към чантата си за портфейла. “Не, татко, няма да взема пари от теб, не мога да ги взема, ти си платил за всичко през живота си”. В очите на стареца се появиха сълзи, той излезе от колата и се поклони: “Благодаря ти, сине”.
И той тръгна към старата си къща, избърсвайки сълзите си с ръка. А аз, здрав 47-годишен мъж, седях с буца в гърлото и го гледах как си отива. Мислех си, че, разбира се, страната ни е известна с това, че печели шампионати и “Евровизия”, и олимпийските игри са важни… Но държава, която не може да се грижи за пенсионерите, не може да бъде здрава. И осъзнах, че сега аз съм този, който трябва да му се поклони.
И се засрамих от нашата родина. Точно от това се срамувам… Хора, просто им помогнете, колкото можете, със стотинка, с опашка в поликлиниката, заведете ги вкъщи, пресечете пътя… Мир вам, приятели!!!
